Робърт Лъдлъм - Ултиматумът на Борн

— Заминаваш, защото имам много работа. Няма да говорим повече по този въпрос.

— Пак като в Швейцария… като в Цюрих, нали, Джейсън?

— Прави каквито си искаш сравнения — отвърна разсеяно Борн. Тримата стояха в началото на пристана, а в края му, само на метър един от друг, се поклащаха във водата два хидроплана. Единият бе докарал Джейсън от Антигуа направо на Транкуилити, а другият се зареждаше за полета до Гваделупа. Госпожа Купър и децата бяха вече вътре. — Побързай, Мари — добави Борн. — Искам с Джони да обсъдим нещата и после да попритисна тези две съмнителни персони.

— Те не са съмнителни персони, Дейвид. На тях дължим живота си.

— Защо? Защото са се провалили и са били принудени да минат на другата страна, за да си спасят задниците ли?

— Това не е справедливо.

— Справедливо е, докато не кажа, че не е, а те са съмнителни, докато не ме убедят, че не са. Ти не познаваш старците на Чакала, а аз ги познавам. Способни са да говорят какво ли не, да правят какво ли не, да лъжат и да хленчат до Бога, но ако се обърнеш на другата страна, ще ти забият нож в гърба. Те са негова собственост — телата им, мозъците и това, което е останало от душите им… А сега се качвай в самолета, той чака.

— Не искаш ли да видиш децата, да кажеш на Джейми, че…

— Не, няма време! Заведи я там, Джони, аз искам да проверя брега.

— Всичко съм проверил, Дейвид — каза едва ли не предизвикателно Сен Жак.

— Аз ще кажа дали си проверил или не — отсече Борн и в очите му се четеше гняв. Тръгна през пясъка и добави високо, без да се обръща: — Имам към теб сума въпроси и се надявам, че ще можещ да ми отговориш!

Сен Жак се наежи, направи крачка напред, но сестра му го спря.

— Не му обръщай внимание, Джони — рече Мари с ръка на рамото му. — Изплашен е.

— Гадно копеле!

— Да, зная.

Сен Жак погледна сестра си.

— Той ли е чужденецът, за когото говореше вчера?

— Да, само че сега е още по-лошо. Затова е изплашен.

— Не те разбирам.

— Той остарява, Джони. Вече е на петдесет и се пита дали ще може да прави същото, което е правил по-рано, преди години — през войната и в Париж, в Хонконг. Всичко това го гложди, яде го отвътре, защото знае, че трябва да бъде по-добър от всякога.

— Мисля, че ще бъде.

— Аз зная, че ще бъде, защото има една изключително важна причина. Някога са му били отнети съпруга и две деца, които почти не си спомня, но те са в основата на терзанията му. Mo Панов мисли така, а и аз също… Сега, години по-късно, са заплашени новите му съпруга и две деца. Сигурно всеки нерв в него е опънат до скъсване.

Изведнъж, надвил шума на морския бриз, гръмна гласът на Борн, който беше отишъл на стотина метра надолу по плажа.

— По дяволите! Казах ти да побързаш!… Тук има един риф и ако се съди по цвета, зад него се е натрупал пясък! А ти, господин експерт, помисли ли си за това?

— Не му отговаряй, Джони. Да тръгваме към самолета.

— Натрупал се е пясък ли? За какво, по дяволите, говори той?… О, Боже, разбирам!

— Аз пък не разбирам — каза Мари, докато крачеха бързо по пристана.

— Осемдесет на сто от крайбрежието на острова е оградено от рифове, а на този плаж са деветдесет и пет на сто. Те разбиват вълните, затова островът се нарича Транкуилити, водата е абсолютно спокойна.

— Е, и?

— Е, някой, който използва миниподводница, не би рискувал да се блъсне в риф, но спокойно може да спре в пясъчния нанос на рифа. Може да наблюдава брега и охраната и да доплува дотук, когато е безопасно, да остане във водата само на метри от плажа, докато намери удобен случай да обезвреди охраната. Никога не съм се сещал за това.

— Но той се сети, братле.

Борн седеше на ъгъла на бюрото, двамата старци — на канапето пред него, а шуреят му стоеше до прозореца с изглед към плажа.

— Защо да ви лъжа… да ви лъжем, господине? — попита героят от френската Съпротива.

— Защото всичко звучи като класически френски фарс. Подобни, но различни имена, едната врата се отваря, а другата се затваря, действащите лица си приличат, появяват се и изчезват по даден знак. Всичко това е много съмнително, господа.

— Сигурно сте изучавали Молиер или Расин?

— Изучавал съм странните съвпадения, особено когато става дума за Чакала.

— Не мисля, че има каквато и да е външна прилика между нас — намеси се съдията от Бостън. — Освен, може би, във възрастта.

Телефонът иззвъня. Джейсън бързо протегна ръка и вдигна слушалката.

— Да?

— В Бостън всичко съвпада — каза Конклин. — Името му е Префонтен, Брендън Префонтен. Бил е съдия в Първи съдебен окръг, заловен в измама на държавата и осъден за престъпно поведение в съда — разбирай, че е бил цар на подкупите. Бил е осъден на двадесет и една години, а е лежал десет, които са били напълно достатъчни, за да го разсипят във всяко отношение. Той е от така наречените „действащи алкохолици“, един вид типичен обитател на по-съмнителните квартали в Бостън, но е безобиден, всъщност дори се ползва със симпатии, колкото и да е странно. Освен това го смятат и за много умен, когато не е пиян. Казаха ми, че много типове нямало да се отърват от затвора, а други щели да излежават по-големи присъди, ако той не давал хитри съвети на официалните им адвокати. Може да се каже, че е задкулисен, уличен адвокат, само че в неговия случай улиците се състоят само от кръчми, бюра за залагания и, вероятно, публични домове… Тъй като и аз съм бил на неговото положение с къркането, той ми се вижда ангелче. Справя се много по-добре, отколкото аз изобщо успявах!