Робърт Лъдлъм - Ултиматумът на Борн

— Какво се случи? — попита Мари. — Какво общо има старата „Медуза“ с всичко това?

— Има нова „Медуза“ — всъщност продължение на старата — и е огромна и грозна, и убива, те убиват. Тази нощ видях това. Един от техните се опита да ме убие, като смяташе, че преди това е убил Кактус. Застреля и двама нищо неподозиращи мъже.

— Боже милостиви! Алекс ми каза за Кактус, когато ми се обади за втори път, но нищо повече. Как е твоят чичо Ремъс?

— Ще прескочи трапа. Дойде лекар от ЦРУ и го отведе заедно с последния брат.

— Брат ли?

— Ще ти кажа, като се видим… Сега Конклин е там. Ще се погрижи за всичко и ще уреди да поправят телефоните. Ще му се обадя от Транкуилити.

— Ти си съсипан…

— Изморен съм, но не зная защо. Кактус ме накара да поспя и трябва да съм спал всичко дванадесет минути.

— Бедничкият ми.

— Харесва ми тонът ти — каза Дейвид. — А думите — още повече, само че не съм „бедничък“. Ти се погрижи за това в Париж преди тринадесет години. — Изведнъж жена му млъкна и Уеб се разтревожи. — Какво има? Добре ли си?

— Не съм много сигурна — Мари отвърна тихо, но със сила, която идваше от мисълта, не от чувствата. — Казваш, че тази нова „Медуза“ е голяма и грозна и се е опитала да те убие — те са се опитали да те убият.

— Но не ме убиха.

— Но те, или тя, са искали да умреш. Защо?

— Защото бях там.

— Не се убива човек, само защото е бил в нечия къща…

— Много неща се случиха днес в тази къща. Алекс и аз проникнахме в тайните й и мен ме видяха. Идеята беше да подмамим Чакала с няколко богати и преизвестни бандити от стария Сайгон, които искат да го наемат да ме преследва. Страшен план беше, но пружината отскочи и изгубихме контрол над нея.

— Божичко, Дейвид, не разбираш ли? Ти си белязан! Те ще тръгнат по следите ти.

— Няма да могат. Раненият човек от „Медуза“, който беше там, изобщо не видя лицето ми, освен когато тичах в сянката, и нямат представа кой съм. Аз съм един никой, който просто ще изчезне… Не, Мари, ако Карлос се появи и ако направя това, което зная, че мога да направя в Монсера, ще бъдем свободни. Както беше казал някой „най-после свободни“.

— Гласът ти се променя, нали?

— Така ли?

— Наистина се променя. Мен питай.

— Не зная за какво говориш — каза Джейсън Борн. — Дават ми сигнал. Самолетът е дошъл. Кажи на Джони да държи тези двама старци под охрана!

Слуховете плъзнаха из Монсера като бързо движещи се вълма на мъглата. Нещо ужасно се било случило на остров Транкуилити… „Лоши времена, господине… Лошата магия е дошла през Антилите чак до Ямайка. Там са настъпили смърт и лудост… И на стената на смъртта, господине, е било написано с кръв проклятие върху семейството на едно животно… Шшшш! Върху една котка и двете й котета!…“

Но се чуваха и други гласове… „Мили Боже, не позволявай да се разчуе! Това ще съсипе целия ни туризъм!… Никога досега не се е случвало такова нещо, това е изолиран инцидент, явно свързан с контрабандата на наркотици, докарани от някой друг остров! Напълно сте прав, господине! Чух, че бил някакъв луд, с натъпкано с наркотици тяло… Казаха ми, че бързоходна лодка, летяща като ураганен вятър, го отвела в открито море. Изчезнал е!… Дръж си езика, ти казвам! Спомняш ли си за девиците? За клането във Фаунтънхед? Минаха години, докато се съвземат. Мълчи!“

И само един човек обясняваше:

— Това е клопка, сър, и ако успеем, както очакваме, ние ще бъдем героите на Карибите. С положителност ще се отрази чудесно на репутацията ни. Законност, ред и така нататък.

— Слава Богу! Убит ли е някой наистина?

— Една жена, и то в момент, когато се е опитвала да отнеме човешки живот.

— Жена ли? Боже Господи, не искам да чуя и дума повече, докато всичко не свърши.

— По-добре е да ви няма, за да не сте принуден да го коментирате.

— Страхотна идея. Ще изляза с лодката, рибата кълве след буря.

— Прекрасно, сър. А аз ще поддържам връзка по радиото с мястото на събитието.

— Като че ли ще е по-добре да не го правите. Може там да прихващат всичко.

— Исках само да ви съобщя кога да се върнете — в подходящия момент, за да направите най-благоприятно впечатление. Ще ви информирам най-подробно, разбира се.

— Да, разбира се. Ти си добър човек, Хенри.

— Благодаря ви, господин Губернаторе.

Беше десет часът сутринта. Те се прегърнаха силно, но нямаше време за разговори, само краткото успокоение, че са заедно, че са заедно в безопасност, сигурни, че знаят нещо, което Чакала не знае, и че то им дава огромно предимство. И все пак, само предимство, не и гаранция, не и когато ставаше дума за Карлос. И Джейсън, и Сен Жак бяха непреклонни: Мари и децата бяха изпратени със самолет на юг, на остров Бас-Тер в Гваделупа. Щяха да останат там под охрана заедно с царствената прислужница на семейство Уеб, госпожа Купър, докато не бъдат повикани да се върнат в Монсера. Мари възразяваше, но възраженията й бяха посрещнати с мълчание. Съпругът й изричаше заповедите си рязко, с леден тон.