Робърт Лъдлъм - Ултиматумът на Борн

— Чуйте ме и двамата — каза Сен Жак, като мина бързо напред между двамата канадци, обърна се и застана пред стола.

— Съжалявам, че ви пуснах да влезете, но вече нищо не може да се направи… Мислех, че вашето посещение ще придаде допълнителна тежест, още двама, които са го видели, ако някой ви пита, а ще ви питат. И точно това ще правите. Ще казвате, че сте разговаряли с Дейвид Уеб, че сте утешавали Дейвид Уеб. Разбирате ли ме?

— Аз не разбирам абсолютно нищо — възрази смутеният посетител, който беше говорил за утехата от вярата. — Кой е този, по дяволите?

— Той е първият помощник на губернатора — отвърна Сен Жак. — Казвам ви го, за да разберете…

— Имате предвид лъскавия военен, който се появи в пълна униформа с взвод черни войници? — попита гостът, който беше ходил на риба с Дейвид Уеб.

— Една от длъжностите му е първи адютант. Той е бригаден генерал…

— Ние видяхме това копеле да си отива — запротестира рибарят. — От трапезарията, всички видяхме, че си отива! Беше със стария французин и сестрата…

— Видели сте друг да си отива. С тъмни очила.

— Уеб?

— Господа! — помощникът на губернатора стана от стола. Беше облякъл сакото, с което беше Джейсън Борн, когато долетя на Транкуилити от летище Блакбърн. Не му беше по мярка.

— Вие сте добре дошли на гости на нашия остров, но като гости ще трябва да се придържате към решенията на Губернатора в изключителни ситуации като тази. Или ще се придържате към тях, или ще бъдем принудени да ви вземем под наше попечителство, както бихме постъпили при изключително лошо време.

— Е, хайде, Хенри, те са приятели…

— Приятелите не наричат бригадните генерали копелета…

— Може и да ги нарекат, ако са разжалвани ефрейтори, генерале — каза вярващият. — Моят приятел не искаше да каже нищо лошо. Много преди инженерите от неговата рота да потрябват на проклетата канадска армия, вече го бяха прецакали и го бяха направили прост пехотинец. Съвсем случайно, в същата рота. Не се бил проявил като достатъчно находчив в Корея.

— Хайде да свършваме с приказките — предложи другарят на Уеб в риболова. — Значи, тук вътре сме разговаряли с Уеб, така ли?

— Точно така. И това е всичко, което мога да ви кажа.

— Достатъчно е, Джони. Дейв има неприятности, така че какво да правим?

— Нищо, абсолютно нищо повече от предвиденото в програмата на хотела. На всички ви е изпратено преди час във вилите копие от нея.

— По-добре ще е да ни обясниш — каза религиозният канадец. — Никога не съм чел тези разписания за весело прекарване.

— Хотелът устройва специален бюфет, всичко е за наша сметка и един специалист от метеорологическата станция на Лийуърдските острови ще говори за това, което стана миналата нощ.

— За бурята ли? — попита рибарят, бившият разжалван ефрейтор и настоящ собственик на най-голямата канадска инженерингова компания. — Бурята си е буря на тези острови. Какво има да се обяснява?

— Ами защо възникват бурите, защо преминават толкова бързо, какво да е поведението ни — основно как да избегнем страха.

— Искаш всички да бъдем там, това ли имаш предвид?

— Да, точно това.

— И ще помогне ли на Дейв?

— Да, ще помогне.

— Тогава всички ще бъдат там, гарантирам ти.

— Ще разпратя още едно съобщение за „весело прекарване“, че Ангъс Макфърсън Маклиъд, председател на „Ол Канада Инженеринг“ ще даде награда от десет хиляди долара на този, който зададе най-умния въпрос. Какво ще кажеш за това, Джони? Богатите винаги искат да получат всичко срещу нищо, това е нашата основна слабост.

— Щом ти го казваш… — измърмори Сен Жак.

— Хайде — каза Маклиъд на религиозния си приятел от Торонто. — Ще обикаляме със сълзи в очите и ще разнасяме новините. После, идиотски полковнико, нали беше полковник, копеле такова, след час — час и нещо ще сменим темата и ще говорим само за десетте хиляди долара и за безплатния обед за всички. Като имаме предвид плажа и слънцето, границите на човешкото внимание са в рамките на две минути и половина, в студената вода — не повече от четири. Можеш да ми вярваш, карал съм да ми го изчисляват компютърни специалисти… Тази вечер всички ще са там, Джони. — Маклиъд се обърна и тръгна към вратата.

— Скоти! — извика набожният и тръгна след рибаря. — Пак не си си научил урока! Границите на вниманието били две минути, четири минути, компютърни специалисти — не вярвам и дума от това!

— Така ли? — каза Ангъс с ръка на дръжката. — Но вярваш в десет хиляди долара, нали?