Робърт Лъдлъм - Ултиматумът на Борн

— Джони?

— Да?

— Виждаш ли онези четирима свещеници на пътеката?

— Да.

— Прати някой от охраната да ги доведе във фоайето. Нека им каже, че собственикът иска да разговаря с тях.

— Но те не идват насам, а само минават оттук, за да предложат молитви на опечалените. Обади ми се викарият от града и аз им дадох разрешение. Всичко е наред, Дейвид.

— По дяволите — отвърна Джейсън Борн. — Направи каквото ти казах.

Хамелеона се завъртя на столчето и разгледа нещата в склада. Слезе от поста си и отиде до едно бюро, над което имаше окачено огледало. Извади автоматичния пистолет от колана си, разглоби го, взе едно парче и го подаде на Фонтен.

— След като минат пет минути, щом изляза оттук, присветвай от време на време с това на прозореца.

— Ще го правя край прозореца, мосю.

— Правилно — Джейсън поомекна и дори леко се усмихна. — Изведнъж се сетих, че всъщност нямаше нужда да предлагам това.

— И какво смятате да правите?

— Това, което и той. Ще стана турист, един „гост“ на Транкуилити Ин, който скита из Монсера. — Борн отново се пресегна за радиостанцията си. — Иди до магазина за мъжки дрехи във фоайето и ми купи три различни тропически сака, чифт сандали, две или три шапки с широки периферии и сиви или жълтеникавокафяви къси панталони. После изпрати някого до магазина за рибарски принадлежности да вземе една макара, петдесеткилограмово влакно, нож за чистене на риба… и две сигнални ракети. Ще се срещнем на стъпалата, които водят насам. Побързай .

— Значи няма да ме послушате — каза Фонтен, свали бинокъла и погледна Джейсън. — Мосю Хамелеона отива на работа.

— Да, отива на работа — повтори Борн и остави радиостанцията на перваза.

— Но ако убият вас, Чакала или и двамата, може да умрат и други, да бъдат избити невинни хора…

— Но не заради мен.

— Има ли значение? Има ли значение за жертвите и техните семейства кой е виновният?

— Аз не съм избрал обстоятелствата, старче, друг ги е определил.

— Можете да ги промените.

— Същото важи и за него.

— Но той няма съвест…

— А ти се смяташ за голям авторитет в това отношение.

— Приемам укора ви, обаче не забравяйте, че аз изгубих нещо, което бе много ценно за мен. И може би заради това долавям във вас съвест — в част от вас.

— Пази се от лицемерни реформатори — Джейсън тръгна към вратата, на която висяха военна куртка с ленти за отличия и офицерска шапка с козирка. — Освен всичко останало, те са и досадни.

— Няма ли да наблюдавате пътеката, докато свещениците бъдат задържани? На Сен Жак ще му е необходимо известно време, докато достави нещата, за които го помолихте.

Борн спря, завъртя се и погледна хладно многословния французин. Искаше да изчезне, да се махне от този стар, стар човек, който говореше твърде много и казваше твърде много. Но Фонтен беше прав. Щеше да е глупаво, ако не наблюдава какво става долу. Нечия неуместна, необичайна реакция, някой внезапен, стреснат поглед в неочаквана посока — точно дребните неща, ненадейните, неволни, прецизно неточни малки движения посочват толкова често къде е замаскирана връзка, представляваща фитила, който води към взривоопасния капан. Джейсън се върна мълчаливо към прозореца, взе бинокъла и го вдигна пред очите си.

Към шествието от четирима свещеници, вървящи по пътеката, приближи полицейски служител, облечен в кафеникаво-червеникавата униформа на Монсера. Очевидно беше смутен, докато почтително разговаряше с наобиколилите го божи служители, като кимаше учтиво и сочеше вежливо към стъклените врати на фоайето. Очите на Борн се движеха из зрителното поле и бързо изучаваха чертите на всеки от духовниците.

— Виждате ли това, което и аз? — тихо попита той французина.

— Четвъртият, свещеникът, който беше последен — отвърна Фонтен. — Разтревожен е, за разлика от другите. Уплашен е.

— Бил е купен.

— С тридесет сребърника — съгласи се французинът. — Ще отидете, и разбира се, ще го задържите.

— Разбира се, че не — поправи го Джейсън. — Той е точно там, където ми трябва. — Борн грабна радиостанцията от перваза. — Джони?

— Да?… Аз съм в магазина. Качвам се след няколко минути.

— Тези свещеници — познаваш ли ги?

— Само онзи, дето казва, че е викарий. Понякога идва тук за волни пожертвувания. Всъщност, те не са истински свещеници, Дейвид, по-скоро са „служители“, в религиозен смисъл. Много религиозен и много местен смисъл.

— Викарият там ли е?

— Да. Той е винаги начело.