Робърт Лъдлъм - Ултиматумът на Борн

— О, разбира се.

— Ще видиш, това е мое маркетингово проучване… Точно затова съм и собственик на компанията. А сега смятам да изстискам нужните сълзи от очите си. И това е втората причина, поради която съм собственик на компанията.

В тъмното складово помещение, на третия етаж в централната сграда на Транкуилити Ин, Борн, съблякъл военния кител, седеше със стария французин до един прозорец, от който се виждаха източния и западния път на крайбрежния курорт. Вилите се простираха от двете страни на каменните стъпала към плажа и пристана. Всеки от тях държеше мощен бинокъл и наблюдаваше хората, които се движеха по алеите и по изсечените в скалите стъпала. На прозореца пред Джейсън беше поставена портативна радиостанция, настроена на частната вълна на хотела.

— Той е близо до нас — каза тихо Фонтен.

— Какво? — извика Борн, махна бинокъла от очите си и се обърна към стареца. — Къде? Кажете къде е?

— Не в зрителното ни поле, господине, но е близо до нас.

— Какво искате да кажете?

— Чувствам го. Като животно, което предусеща приближаването на далечна буря. То е нещо вътре в теб, страхът.

— Не е много ясно.

— На мен ми е ясно. Вие може и да не го разбирате. На този, който хвърли ръкавицата на Чакала, човека с различните външности, Хамелеона — убиеца, известен като Джейсън Борн — не е дадено да се страхува, така ни беше казано. Дадено му било само да се перчи с голямата си смелост, която идвала от силата му.

Джейсън се усмихна мрачно и му възрази:

— Тогава са ви излъгали — каза меко той. — Една част от този човек живее в такъв ужасен страх, какъвто малцина са изпитвали.

— Трудно е за вярване, господине…

— Вярвайте ми. Аз съм той.

— Така ли, господин Уеб? Картината е ясна. Заради този страх ли се насилвате да влезете в другото си аз?

Дейвид Уеб погледна стария човек.

— За Бога, имам ли някакъв избор?

— Бихте могли да изчезнете за известно време заедно със семейството си. Бихте могли да си живеете мирно и тихо, в пълна безопасност, вашето правителство би се погрижило за това.

— Той ще ме намери — ще ни намери — където и да отидем.

— За колко време? Година? Година и половина? Сигурно за по-малко от две години. Той е болен човек, цял Париж, моят Париж, го знае. Като се имат предвид огромните разходи, сложното положение в момента и всички тези ходове, които имат за цел да ви вкарат в клопката, предполагам, че това ще е последният опит на Карлос. Заминете, господине. Идете при съпругата си на Бас-Тер, а после се качете на самолета и отлетете някъде на хиляди километри, докато още можете. Оставете го да се върне в Париж и да си умре неудовлетворен. Това не ви ли стига?

— Не. Той отново ще тръгне по следите ми, по следите ни! Всичко трябва да се реши тук, сега.

— Аз скоро ще последвам жена си и тъй като това така или иначе ще стане, мога и да не се съгласявам с определени хора, като вас например, господин Хамелеон, с когото преди бих се съгласил, без да се замислям. Сега ви възразявам. Мисля, че можете да заминете надалече. Мисля, че можете да забравите временно за Чакала и да продължите живота си, с незначителни промени за известно време, но вие няма да го направите. Нещо отвътре ви пречи, не можете да си позволите стратегическо отстъпление, а то заслужава не по-малко уважение, защото чрез него ще бъде избегнато насилието. Вашето семейство е в безопасност, но може да загинат други. Обаче дори и това не ви спира. Вие непременно трябва да спечелите…

— Мисля, че е време да престанете вече с тези психоанализи — прекъсна го Борн, вдигна бинокъла към очите си и се съсредоточи върху сцената долу зад прозореца.

— Прав съм, нали? — каза французинът, отправил изпитателен поглед към Хамелеона, без да вземе бинокъла. — Прекалено добре са ви обучили, насадили са у вас твърде трайно личността, която е трябвало да станете. Джейсън Борн срещу Карлос Чакала. И Борн трябва да победи, задължително е да победи… Двама застаряващи лъвове, всеки още преди години насъскан срещу другия, и двамата изгарящи от омраза, разпалена от някогашните стратези, които са нямали представа какви ще бъдат последиците. Колко хора са загубили живота си само защото са се случили там, където вашите пътища са се пресичали? Колко нищо неподозиращи мъже и жени са били убити?

— Млъкнете! — изкрещя Джейсън, когато бързо сменящите се картини от Париж, от Хонконг и Макао, и най-последните, от миналата нощ в Манасас, Вирджиния, нахлуха в мислите му. Толкова много смърт!