Робърт Лъдлъм - Ултиматумът на Борн

Острият, пулсиращ вой на сирената избухна и закънтя оглушително и непрестанно из подобната на пещера къща като някакъв звуков смерч. Борн конвулсивно скочи от дивана. В началото беше дезориентиран, без ясна представа къде се намира и, за един ужасен миг — кой е.

— Кактус! — изрева той и се втурна навън от богато обзаведения хол към коридора. — Кактус! — изкрещя отново и чу как гласът му се губи в честия ритмичен вой на алармената инсталация. — Къде си?

Никой не отговори. Изтича до вратата на кабинета и хвана дръжката. Беше заключено! Отстъпи назад и стовари рамо във вратата — веднъж, втори път, трети път, с цялата скорост и сила, на които беше способен. Вратата се пропука, после подаде и Джейсън заблъска с крак, докато не я разби. Влезе и това, което завари вътре, накара дори него, машината за убиване, продукт на „Медуза“, че и нещо повече от това, да се втрещи, обзет от леден гняв. Върху бюрото, под светлината на единствената запалена лампа, на същия стол, на който бе седял убитият генерал, беше проснат Кактус. Кръвта му беше образувала червена локва върху блока за писма — труп… Не, не беше труп! Дясната му ръка помръдна, беше жив!

Борн изтича до бюрото и внимателно повдигна главата на стария човек. Острият, оглушителен, всеобхватен вой на алармената инсталация не позволяваше да се говори с него, ако изобщо бе възможно. Кактус отвори тъмните си очи и треперещата му дясна ръка се плъзна по блока, показалецът беше свит и показваше по бюрото.

— Какво има? — изкрещя Борн. Ръката все се връщаше към края на блока и почукваше още по-настоятелно. — Отдолу ли? Под него? — Кактуса потвърди със слабо, почти незабележимо движение на главата. — Под бюрото! — извика Борн, започнал да се досеща. Коленичи вдясно от Кактус и заопипва под плиткото чекмедже, после встрани. Намери го! Бутон. Пак много внимателно отмести тежкия стол на колела няколко сантиметра и погледна бутона. Под него, с бели букви върху черна пластмасова лента, бе написан отговорът.

Спомаг. аларма

Джейсън натисна бутона, пищящият ад секна на секундата. Последвалата тишина беше почти също толкова оглушителна, а привикването към нея — почти също толкова мъчително.

— Как те раниха? — попита Борн. — Преди колко време?… Ако можеш да говориш, шепни, не хаби никаква енергия, разбираш ли ме?

— О, братко, прекаляваш — прошепна Кактус, раздиран от болката. — Бил съм черен шофьор на такси във Вашингтон, човече. Случвало ми се е и преди. Имам куршум в горната част на гръдния кош.

— Веднага ще повикам лекар — нашият приятел Айвън, междувременно, но ако можеш, разкажи ми какво стана, докато те преместя на пода и видя раната. — Джейсън свали бавно, внимателно стария човек от стола на килимчето. Раздра ризата, куршумът бе минал през мускула на лявото му рамо. С резки, бързи движения накъса ризата на ленти и направи примитивна стегната превръзка около гръдния кош и рамото на приятеля си. — Не е кой знае какво — рече Джейсън, — но ще свърши работа за известно време. Хайде, казвай.

— Той е тук някъде, братко — Кактус се закашля слабо и се отпусна на пода. — Има голям магнум петдесет и седем със заглушител. Продупчи ме през прозореца, после го разби и влезе вътре… Той… той…

— Спокойно! Не говори, няма значение…

— Трябва. Братята отвън нямат ютии. Ще ги пречука!… Престорих се на дълбоко умрял, а той бързаше, само как бързаше! Я погледни хей там! — Джейсън обърна глава в посоката, която му сочеше Кактус. Около десетина книги бяха измъкнати от етажерката на страничната стена и пръснати по пода. Старият човек продължи да говори с отслабващ глас: — Отиде до етажерката, сякаш беше в паника, докато не намери това, което търсеше, после до вратата с оня ми ти магнум, готов да надупчи всичко по пътя си, ако разбираш какво искам да кажа… Реших, че търси теб, че е видял през прозореца как отиваш в другата стая и, казвам ти, замятах дясното си коляно като бягащ воден плъх, бях открил това копче за алармената инсталация още преди час и знаех, че трябва да го спра…

— Спокойно!

— Трябва да ти кажа… Не можех да си движа ръцете, защото щеше да види, обаче уцелих с коляното тази проклетия и сирената само как не ме издуха от стола… Това копеле напълни гащите. Затръшна вратата, заключи я и духна навън оттук, пак през прозореца. — Вратът на Кактус се изви назад, болката и изтощението вземаха връх. — Той е някъде там, вънка, братко Зайко…

— Млъквай вече! — нареди Борн, внимателно протегна ръка и изгаси лампата на бюрото. Стаята се осветяваше единствено от мъждивата светлина, проникваща от коридора през разбитата врата. — Ще се обадя на Алекс, той ще изпрати лекаря…