Робърт Лъдлъм - Ултиматумът на Борн

— Не говоря за Бостън, говоря за причината да сте тук. Това е изнудване.

— Прекалено опростено е, но по същество е вярно. Както ви казах, човекът, който ми плати, за да открия къде сте отишли, ми даде допълнително една голяма сума, за да запазя тази информация за себе си. При това положение и тъй като нямах спешни ангажименти, сметнах, че е логично да продължа със събирането на сведения. В края на краищата, щом като за малкото, което знаех, получих толкова много, колко ли още щях да изкарам, ако научех още нещо?

— И вие говорите за галска логика, господине? — намеси се французинът.

— Просто похват за разпит — отвърна бившият съдия и за момент погледна към Жан Пиер, преди отново да се обърне към Мари. — Обаче, скъпа, може да не съм бил достатъчно ясен по един въпрос, който ми беше изключително полезен в преговорите с моя клиент. Ще ви го кажа направо, правителството пази в тайна вашата самоличност. Това беше обстоятелството, което изплаши един много силен и влиятелен човек.

— Искам името му — каза Мари.

— Тогава трябва да получа гаранции — отвърна Префонтен.

— Ще ги имате…

— А може би и нещо повече — продължи старият, лишен от права юрист. — Клиентът ми няма представа, че съм дошъл тук, той не знае какво се случи. Предполагам, че ако му опиша какво съм преживял и видял, щедростта му ще стане неудържима. Ще полудее от страх само при мисълта, че името му може да бъде свързано с подобни събития. Освен това, като се има предвид, че едва не бях убит от тази тевтонска амазонка, наистина заслужавам повече.

— Тогава не трябва ли и аз да бъда възнаграден, че спасих живота ви, господине?

— Ако притежавах нещо ценно, освен юридическия си опит, който е на ваше разположение, с удоволствие бих го споделил с вас. Ако разполагах с нещо, което все още има някаква стойност, братовчеде.

— Много благодаря, братовчеде.

— Разбрахме се, приятелю, само да не ни чуят ирландските монахини.

— Не ми приличате на беден човек, съдия — обади се Джон Сен Жак.

— Значи външният вид е също толкова измамен, както отдавна забравената титла, която така великодушно използвате… Би трябвало да добавя, че исканията ми не са прекомерни, защото съм сам-самичък и не ми е необходим лукс, за да се чувствам задоволен.

— И вие ли сте изгубили жена си?

— Не че това ви засяга, но жена ми ме напусна преди двадесет и девет години, а тридесет и осемгодишният ми син, сега преуспяващ адвокат на Уолстрийт, е взел нейното име и когато любопитни хора го разпитват, казва, че никога не ме е познавал. Не съм го виждал откакто беше на десет години, така беше по-добре за него, както разбирате.

— Каква тъжна история.

— Каква скапана история, братовчеде. Това момче е наследило ума си от мен, не от тази празноглавка, която го е родила… Обаче се отклоняваме от темата. Чистокръвният ми френски родственик си има своите причини, явно произтичащи от предателството, да ви сътрудничи. Аз имам не по-малко сериозни причини да ви помогна, но трябва да помисля и за себе си.

Възрастният ми нов приятел може да се върне и да прекара остатъка от дните си в Париж, докато аз нямам къде другаде да отида освен в Бостън, при оскъдните източници на доходи, които съм разработвал в течение на години, за да свързвам двата края. Поради което дълбоките мотиви за желанието ми да ви помогна трябва да отстъпят на заден план. С това, което зная сега, по улиците на Бостън няма да остана жив и пет минути.

— Вие сте съобщили къде се намираме — каза Сен Жак, забил очи в Префонтен. — Съжалявам, господин съдия, но нямаме нужда от вас.

— Какво? — Мари се премести на края на стола. — Моля те, Джони, имаме нужда от всеки, който може да ни помогне!

— Не и в този случай. Знаем кой го е наел.

— Знаем ли?

— Конклин знае, нарече го изтичане на информация. Той ми каза, че човекът, който е открил, че ти и децата сте тук, е използвал един съдия, за да ви намери. — Брат й кимна към бостънеца на другия край на масата. — Него. Затова разбих лодка за сто хиляди долара, само и само да се върна тук. Конклин знае кой е клиентът му.

Префонтен пак погледна към стария французин.

— Сега е моментът да кажете „каква тъжна история“, господин герой. Аз оставам с празни ръце. За упоритата си работа получавам само охлузен врат и опърлена глава.

— Не е задължително — прекъсна го Мари. — Вие сте юрист и не аз трябваше да ви го казвам. Потвърждаването на фактите е сътрудничество. Може да поискаме от вас да кажете всичко, което знаете, на определени хора във Вашингтон.