Робърт Лъдлъм - Ултиматумът на Борн

„Някой ден може да те науча как да убиваш чисто, без да оставяш следи.“ Джейсън Борн.

Светлини! Виждаше крайбрежните лампи на Транкуилити. Беше на по-малко от миля от брега!

Дъждът шибаше стария французин. Поривите на вятъра едва не го събаряха, докато вървеше нагоре към вила Четиринадесет. Наклони шапката си срещу стихията, присви очи и изтри лицето си с лявата ръка. Дясната стискаше оръжието, пистолет, удължен от грапавия цилиндър на заглушителя. Държеше пистолета зад гърба си, както преди години, когато тичаше по железопътната линия с пръчки динамит в едната ръка и немски лугер в другата, готов да хвърли и двете при появата на нацистки патрул.

Които и да бяха тези на пътя над него, те не бяха по-малко опасни от фрицовете в спомените му. Всички бяха фрицове! Достатъчно дълго се бе подчинявал на други! Жена му си беше отишла, вече сам щеше да си бъде господар, защото не му бе останало нищо друго, освен собствените решения, собствените чувства, собствената, абсолютно лична преценка кое е добро и кое грешно!… А Чакала беше допуснал грешка! Апостолът на Карлос би приел убийството на жената, то беше задължение, което можеше да осмисли, но не и на децата, особено пък обезобразяването на труповете. Това беше голям грях пред Бога, а той и жена му скоро щяха да се изправят пред Него, трябваха им смекчаващи вината обстоятелства.

Стоп, ангелът на смъртта! Какво ли правеше тя? Какво означаваше този пожар, за който спомена?… И тогава видя през живия плет на вила Четиринадесет огромните пламъци. Виждаха се през един прозорец, който трябва да беше спалнята в луксозната розова вила.

Фонтен беше стигнал до покритата с плочи пътека към входа на къщата, когато удари мълния и разтърси земята под краката му. Той падна, с мъка се изправи на колене и запълзя към розовата тераса, мигащата лампа над която осветяваше вратата. Колкото и да извиваше, да дърпаше и блъскаше дръжката, ключалката не се отваряше, така че насочи пистолета нагоре, натисна два пъти спусъка и я разби. Изправи се на крака и влезе вътре.

Писъците идваха иззад вратата на спалнята. Старият французин залитна към нея на нестабилните си крака, оръжието трепереше в дясната му ръка. С цялата си останала сила ритна вратата. Беше сигурен, че сцената, която видя, е от ада.

Болногледачката беше стегнала главата на стария човек в метална примка и натискаше жертвата си надолу, към бушуващия пламък от запалената газ на пода.

— Спрете! — изкрещя човекът, наречен Жан Пиер Фонтен. — Престанете! Веднага!

През издигащите се, набиращи сила пламъци проехтяха изстрели и паднаха тела.

Светлините на остров Транкуилити се приближаваха, а Джон Сен Жак продължаваше да крещи в микрофона:

— Аз съм! Тук Сен Жак. Наближавам брега, не стреляйте! Но лъскавата сребриста лодка беше посрещната с пукотевица от автоматична стрелба. Сен Жак клекна на палубата и продължи да вика:

— Приближавам… излизам на брега! Прекратете проклетата стрелба!

— Вие ли сте, господине? — проехтя от радиото изплашен глас.

— Нали искате да си получите заплатите следващата седмица?

— О, да, господин Сен Жак! — Високоговорителите на плажа успяваха за момент да заглушат бурята и ветровете, дошли от Бас-Тер. — Всички на брега, прекратете стрелбата! Пуснете лодката, това е господинът! Нашият шеф, господин Сен Жак!

Лодката изскочи от водата на тъмния пясък, моторите продължаваха да реват, витлата моментално се заровиха, острият корпус се разцепи от удара. Сен Жак се изправи със скок от свитото положение, което бе заел, за да се предпази, и скочи през борда.

— Вила Двадесет! — изрева той и се втурна през пороя, пресече плажа и заизкачва бегом каменните стъпала, които водеха към пътя. — Бягайте всички натам!

Докато тичаше по твърдите, залети от дъжда стъпала, внезапно изпъшка, собствената му вселена избухна в хиляди огнени звезди. Изстрели! Един подир друг. Откъм източното отклонение на пътя! Краката му полетяха все по-бързо и по-бързо, прескачаха по две, по три стъпала едновременно. Стигна до пътя и като луд се втурна към вила Двадесет. В обзелия го смут погледна надясно и паниката му нарасна. Хора, мъже и жени от обслужващия персонал, се бяха струпали около входа на вила Четиринадесет!… Кой беше настанен в нея?… Боже, Господи, съдията!

С напрегнати дробове, с изопнати до скъсване мускули, Сен Жак стигна до вилата на сестра си. Блъсна портата и затича към вратата на къщата, хвърли се с тяло върху нея и влетя вътре. С изцъклени най-напред от ужас, а после от неизмерима скръб очи падна на колене и зарида. На бялата стена се открояваха с ужасна яснота надраскани с яркочервено думи: „Джейсън Борн, брат на Чакала.“