Робърт Лъдлъм - Ултиматумът на Борн

— Господи!… Стреснахте ме.

— Мисля, че се стреснахме взаимно. — Жан-Пиер се измъкна и бързо затвори вратата след себе си. — Режин заспа най-после — прошепна той и сложи пръст на устата си. — Тази ужасна буря я държа будна почти цяла нощ.

— Но Бог изпраща бурята за нас… за вас, нали? Понякога си мисля, че Монсеньора може да поръчва такива неща.

— Тогава се съмнявам, че ги изпраща Бог. Не той е източникът на неговото влияние.

— Да се хващаме на работа — прекъсна го болногледачката, на която това не се хареса, и се отдалечи от вратата. — Готов ли сте?

— Трябват ми само няколко минути — отвърна Фонтен и тръгна към масата, в заключеното чекмедже на която държеше инструментите си за убиване. Бръкна в джоба си и извади ключа. — Искате ли да си преповторим процедурата? — попита той и се обърна. — Заради мен, разбира се. На тази възраст подробностите често се забравят.

— Да, искам, защото има малка промяна.

— О, така ли? — старият французин вдигна вежди. — На моята възраст внезапни промени не са желателни.

— Става въпрос само за времето, не повече от четвърт час, може би дори много по-малко.

— За тази работа е цяла вечност — рече Фонтен, а навън още една светкавица разсече леещия се като из ведро дъжд и миг след това изтрещя гръмотевицата. — Страшно е дори да се покажеш навън, този гръм падна толкова близо, че човек не може да се чувства в безопасност.

— Ако смятате така, помислете само как ли се чувстват хората от охраната.

— Та каква е „малката промяна“ моля? Обяснете ми.

— Няма да ви давам никакви обяснения. Мога само да ви кажа, че е заповед от Аржантьой и работата е възложена на вас.

— Съдията ли?

— Сам си правете изводите.

— Значи не е бил изпратен, за да…

— Няма да кажа нищо повече. Промяната е следната. Вместо да тичам оттук нагоре по пътя към охраната на вила Двадесет и да искам спешна помощ за болната ви жена, ще кажа, че се връщам от администрацията, където съм се оплакала от телефоните. Видяла съм, че във вила Четиринадесет, третата след нашата, има пожар. Без съмнение ще настъпи голяма бъркотия, когато бурята се прибави към писъците и виковете за помощ. Това ще бъде вашият сигнал. Използвайте объркването. Промъкнете се и отстранете всички, останали около вилата на жената — не забравяйте да сложите заглушителя. После влезте вътре и свършете работата, която сте се заклели да свършите.

— Значи чакам да започне пожарът, охраната да се пръсне и вие да се върнете във вила Единадесет.

— Точно така. Стойте на верандата и вратата да бъде затворена, разбира се.

— Разбира се.

— Това може да ми отнеме пет минути, а може и двадесет, но стойте там.

— Естествено… Мога ли да попитам, мадам, или мадмоазел, макар по нищо да не личи…

— Какво има?

— Ще ви отнеме пет или двадесет минути — какво да направите?

— Вие сте глупак, старче. Това, което трябва да направя.

— Разбира се.

Болногледачката се загърна в дъждобрана, върза колана и тръгна към предната врата на вилата.

— Пригответе си всичко необходимо и след три минути да сте тук навън — изкомандва тя.

— Разбира се.

Жената отвори и вятърът блъсна вратата назад. Тя излезе в проливния дъжд и я затвори след себе си. Смаян и объркан, старият французин остана да стои неподвижно на мястото си, опитвайки се да си обясни необяснимото.

Болногледачката не беше само човек за връзка, по когото се изпращат инструкциите от Аржантьой, ангелът на милосърдието беше всъщност ангел на смъртта, убийца по собствена воля. Тогава защо го бяха изпратили на хиляди километри да свърши една работа, която друг би свършил със същия успех и без този сложен театър на великолепното му появяване? Стар френски ветеран, няма що… Всичко това е било напълно излишно. А ако ставаше дума за възрастта, имаше още един, още един стар човек, който изобщо не беше убиец. „Може би — помисли си мнимият Жан-Пиер Фонтен — съм направил ужасна грешка?“ Може би другият „старец“ беше дошъл да го предупреди, а не да го убие!

— Боже мой — прошепна французинът. — Старците от Париж, армията на Чакала! Толкова малко зная!

Фонтен бързо отиде до спалнята на болногледачката и отвори вратата. С придобита от дългогодишната практика бързина, едва повлияна от възрастта му, започна методично да претърсва стаята на жената — куфар, гардероб, дрехи, възглавници, дюшек, скрин, тоалетна масичка, бюро… бюрото. Едно от чекмеджетата беше заключено — както чекмеджето на масата във вестибюла — „Оръжията на труда“. Сега вече нищо нямаше значение! Жена му си беше отишла, а имаше прекалено много въпроси без отговор!