Робърт Лъдлъм - Ултиматумът на Борн

Не се вписваше, до това заключение стигна Алекс, докато в периферията на въображението си изследваше една позната теория — Отнасяй се скептично към видимостта . Именитият адвокат беше свързан с Карлос не повече, отколкото с „Медуза“. Той беше една аномалия, дефект в лещата, която отклонява лъчите. Иначе почтен човек, но с една-единствена слабост, която е била разкрита от двете престъпни единици, и двете с изключително големи възможности. Известно беше, че Чакала има достъп в Сюрте и Интерпол, а и без да е ясновидец, човек можеше да си направи извода, че „Медуза“ е успяла да проникне в армейското разузнаване Г-2. Това беше единственото възможно обяснение. Твърде дълго Гейтс се бе държал своенравно и бе имал достатъчно сила, за да си позволява типичните за него спектакли в съда. Едва ли щеше да е така, ако неговата уязвимост можеше лесно да бъде разкрита. Не, за това са били необходими хищници като Чакала и хората от „Медуза“. Копали са дълбоко и са изровили някаква тайна, толкова компрометираща, че да превърне Рандълф Гейтс в послушна пионка. Очевидно Карлос пръв се бе добрал до него.

Конклин се замисли над една окончателно потвърдена истина: светът на всепокваряващите беше всъщност едно малко многопластово пространство с геометрична форма, където кривите улици на корупцията се вливаха една в друга. И можеше ли да бъде иначе? Жителите на тези смъртоносни улички предлагаха услугите си, а клиентите им бяха особена пасмина — престъпната утайка на човечеството. Изнудване, компрометиране, убийства. Чакала и хората от „Медуза“ бяха от едно и също братство. Братството „Моето Не Се Губи“.

В отбраната имаше пробив и с него можеше да се справи само Джейсън Борн, не Дейвид Уеб. А Борн до голяма степен беше все още Уеб. Особено откакто двете половини на същия този човек бяха на хиляди километри от Монсера, координатите на смъртта, определени от Карлос. Монсера?… Джони Сен Жак! „Малкото братче“, което бе доказало качествата си в затънтеното градче в северните райони на Канада, без знанието и одобрението на семейството и най-вече на обожаваната си сестра. Човек, който можеше да убие в гнева си, който бе убил в момент на ярост и който отново щеше да убие, ако любимата му сестра и децата й попаднат на мушката на Чакала. Дейвид му вярваше — Джейсън Борн му вярваше, което беше много по-важно.

Алекс погледна към телефонния пулт и бързо стана от стола. Отиде до бюрото, седна и натисна бутоните за пренавиване на магнетофонната лента, за да намери мястото, което искаше да чуе. Запревърта напред и назад, докато не чу изплашения глас на Гейтс.

— …Боже Господи! Та аз платих петнадесет хиляди…

„Не, не е това — помисли си Конклин. — По-нататък е.“

— …Мога да ви покажа банковите извлечения… „А, ето го. Съдия.“

— … Избягали са на остров Монсера…

Алекс отвори чекмеджето, където държеше лист хартия с всички номера, на които се бе обаждал през последните два дни, като предполагаше, че определени телефони може да му потрябват бързо. Погледна номера на Транкуилити Ин, вдигна слушалката и го набра. След повече време, отколкото му се струваше необходимо, отговори надебелял глас:

— Транкуилити…

— Обаждам се по спешност — прекъсна го Конклин. — Веднага трябва да говоря с Джон Сен Жак. Бързо, моля ви.

— Съжалявам, сър. Господин Сен Жак не е тук.

— Трябва да го намеря. Повтарям, случаят е спешен. Къде е той?

— На големия остров…

— Монсера?

— Да…

— Къде?… Името ми е Конклин. Той желае да говори с мен, трябва да говори с мен. Моля ви!

— Голям вятър връхлетя откъм Бас-Тер и до утре са прекъснати всички полети.

— Какво?

— Тропическа депресия…

— А, буря.

— Тук предпочитаме да го наричаме ТД, сър. Сен Жак остави телефонен номер в Плимут.

— Вие как се казвате? — прекъсна го рязко Алекс. Чиновникът се представи като Причард и Конклин продължи: — Ще ви задам един много деликатен въпрос, господин Причард. Много е важно да ми отговорите, както очаквам, но ако не отговорите така, ще направите това, което ви наредя. Господин Сен Жак ще потвърди всичко, което ви казвам, когато се свържа с него. Но сега не мога да губя повече време. Разбирате ли ме?

— Какъв е въпросът ви? — попита с достойнство чиновникът. — Не съм дете, господине.

— Съжалявам, не исках да…

— Въпросът, господин Конклин. Нали бързате?

— Да, разбира се… Сестрата на господин Сен Жак и децата й на сигурно място ли са? Взел ли е господин Сен Жак някакви предпазни мерки?