Робърт Лъдлъм - Ултиматумът на Борн

„P. Г. не съгл. назн. М-р Крфт. Тр. ни Крфтп. в екп. му.

Отключ. Париж — пр. 7 г. Две дос. изв. и скр.“

„Трябваше да обърнеш внимание на «Париж»“, помисли си Алекс, но бележките на Суейн бяха пълни с чужди и екзотични имена на хора и места, сякаш генералът се бе опитвал да впечатли този, който би прочел личните му мнения. Помисли си също, че е ужасно изморен. Ако не беше компютърът, сигурно нямаше да насочи вниманието си към д-р Рандълф Гейтс, юридическият олимпиец.

Париж — пр. 7 г. Две дос. изв. и скр.

Първата част беше ясна, втората — мъглява, но едва ли неразгадаема. „Две“ се отнасяше за ръката на армейското разузнаване Г-2, а „дос.“ си беше досие — събитие или разкритие, направено от хората на разузнаването в Париж преди 7 години и извадено от базата данни. Беше аматьорски опит да се използва жаргонът на разузнавачите, като се изопачи.

„Отключ.“ означаваше „ключ“. Господи, Суейн е бил идиот! Алекс преписа бележката в своето тефтерче така, както знаеше, че трябва да бъде:

Рандълф Гейтс не е съгласен да назначи някой си майор Крафт, Крофт или дори Кристофър. Но на нас ни трябва Крафт да е в екипа му. Ключът е да се използва информацията от Г-2 в досието на Гейтс от Париж преди седем години, въпросното досие е извадено от техния компютър и е на наше разположение.

Ако това не беше точният превод на бележката, то положително бе достатъчно близо по същество, така че можеше да се работи по него. Беше три и двадесет сутринта, време, когато дори и най-дисциплинираният човек би подскочил от резкия звън на телефона. Защо пък не? Дейвид-Джейсън беше прав. Сега всеки час е от значение. Алекс вдигна телефона и набра номера в Бостън, Масачузетс.

Телефонът продължаваше да звъни, а тази проклетница не вдигаше слушалката в стаята си! Гейтс погледна осветеното квадратче и кръвта замръзна в жилите му. Беше нерегистрираният му номер, номерът, предназначен за много тесен кръг хора. Бясно се замята в леглото с широко отворени очи. Колкото повече мислеше за него, странното обаждане от Париж го плашеше все по-силно. Знаеше, че е свързано с Монсера! Информацията, която беше предал, не е била вярна… Префонтен го беше излъгал и сега от Париж му искаха сметка! Господи, те щяха да го преследват, щяха да го изобличат!… Не, можеше да се измъкне, имаше напълно приемливо обяснение — истината. Щеше да предаде лъжците на Париж, на човека от Париж тук, в Бостън. Щеше да пипне пияницата Префонтен и долнопробния детектив и да ги принуди да признаят лъжите си на единствения човек, който можеше да го освободи от подозрението… Телефонът! Налагаше се да се обади. Не трябваше да създава впечатление, че крие нещо! Протегна се, грабна неспирно звънящия апарат и го доближи до ухото си.

— Да?

— Преди седем години, адвокате — каза тих глас в слушалката. — Нужно ли е да ти напомням, че цялото досие е при нас?

— За Бога, излъгаха ме! — извика Гейтс. Гласът му беше дрезгав. — Сигурно не смятате, че бих ви предал нарочно невярна информация! Трябва да съм луд, за да го направя!

— Знаем, че понякога си опърничав. Искането ни беше само…

— Изпълних го, кълна се, че го изпълних! Боже Господи, та аз платих петнадесет хиляди долара, за да съм сигурен, че всичко ще стане тихо, без да се оставят никакви следи. Не че парите имат някакво значение, разбира се… Мога да ви покажа банковите извлечения!

— Платил ли си? — прекъсна го тихият глас. — За какво?

— За информацията, естествено. Наех един бивш съдия, който има връзки…

— Да събере информация за Крафт ли?

— Какво?

— Крофт… Кристофър.

— Кой?

— Нашият майор, адвокате. Майорът.

— Ако това е кодовото й име, тогава да, така е!

— Какво кодово име?

— На жената. С двете деца. Избягали са на остров Монсера, кълна се, че точно това ми казаха!

Чу се внезапно щракане и връзката прекъсна.

Все още с ръка на телефона, Конклин почувства, че го облива пот. Остави слушалката и стана от стола. Как така Рандълф Гейтс знаеше за Монсера, за Мари и за децата? Защо?

Алекс се отпусна на фотьойла, пулсът му препускаше, мислите му се блъскаха, в главата му не се появяваше никакво решение. Стисна дясната си китка с лявата си ръка, ноктите се забиха в плътта му. Трябваше да се овладее, трябваше да мисли, трябваше да действа! Заради жената и децата на Дейвид.

Асоциации. Какви бяха възможните асоциации? Достатъчно трудно бе да си представи Гейтс дори като неволен сътрудник на „Медуза“, а да мисли, че е свързан и с Карлос Чакала беше направо невъзможно. Невъзможно!… Но изглежда и едното, и другото беше вярно, връзките съществуваха. Дали самият Карлос не участваше в „Медуза“ на Суейн? Всичко, което знаеха за Чакала, решително изключваше тази възможност. Силата на убиеца беше в неговата абсолютна необвързаност с каквато и да е организирана структура. Джейсън Борн го бе доказал преди тринадесет години в Париж. Никаква група хора не можеше да се свърже с него. Можеха само да му изпратят съобщение и той да се свърже с тях. Единствената организация, която допускаше международният наемен убиец, беше армията старци от Средиземноморието до Балтика, самотни неудачници и престъпници, чиито последни бедняшки дни щедростта му правеше по-поносими, а срещу нея изискваше и получаваше преданост до гроб. Как се вписваше или можеше да се впише човек като Рандълф Гейтс във всичко това?