Робърт Лъдлъм - Ултиматумът на Борн

— Ами, чакай да видим — отговори през смях Кактус. — Трябваше да присъствам като пълноправен член на заседанията на няколко управителни съвета и от Белия дом ме викат за една закуска на силните на деня… Кога и къде, братко Зайко?

— Не сам, стари приятелю. Искам с теб да дойдат още трима-четирима. Може ли да стане?

— Не зная. Какво имаш предвид?

— Този човек, който ме докара до града, след като се срещнахме. Има ли наблизо и други граждани с подобни убеждения?

— Честно казано, повечето са в кафеза, но мисля, че мога да се поразходя и да се поразровя из бунището и да извадя няколко. За какво са ти?

— За пазачи. Работата наистина е много проста. Ти ще седиш до телефона, а те ще са зад заключения портал и ще казват на хората, че това е частна собственост и посетителите не са желани. Особено някои кресльовци, вероятно в лимузини.

— Ами, това сигурно ще се хареса на моите хора.

— Обади ми се пак и ще ти дам координатите. — Борн натисна вилката и веднага я пусна. Чу сигнала и набра номера на Конклин във Виена.

— Да? — обади се Алекс.

— Лекарят е бил прав, позволил съм на нашия палач от „Медуза“ да се измъкне!

— Съпругата на Суейн ли имаш предвид?

— Не, но тя и бъбривият й сержант знаят кой го е направил — трябва да знаят кой е бил тук! Хвани ги и ги задръж. Излъгали са ме, така че споразумението ни отпада. Който и да е инсценирал това ужасно „самоубийство“, е получил заповедта от висшите кръгове на „Медуза“. Този човек ми трябва. Това е най-краткият път към целта.

— До който не можем да се доберем.

— За какво говориш, по дяволите?

— Защото не можем да се доберем до сержанта и любовницата му. Изчезнали са.

— Това е лудост! Доколкото те познавам, Свети Алекс, а аз те познавам добре, уредил си да бъдат следени, след като излязоха оттук.

— Но никой не е вървял по петите им. Спомни си, че ти настоя да държим Лангли и Питър Холанд настрани от „Медуза“.

— И какво направи?

— Изпратих сигнал за издирване с пълно описание до централните компютри за резервации на всички международни линии. Според сведенията от осем и двадесет тази вечер, нашите обекти си бяха запазили места за полета на Пан Ам за Лондон в десет часа.

— Лондон ли? — прекъсна го Джейсън. — Те се канеха да поемат в обратна посока, към Тихия океан. Към Хавайските острови!

— Натам вероятно са тръгнали, защото така и не са се появили на Пан Ам. Кой знае?!

— Ти трябва да знаеш, по дяволите!

— По какъв начин? Двама граждани на Съединените щати, които летят за Хаваите, нямат нужда от паспорти, за да влязат в петдесетия ни щат. Шофьорска книжка или регистрационна карта на избирател също ще свършат работа. Нали ми каза, че отдавна обмислят тази стъпка. Много ли ще се затрудни един опитен полицай с повече от тридесет години служба да набави две шофьорски книжки на чужди имена?

— Но защо?

— За да се отърват от хората, които евентуално ще ги търсят — ние например, или може би някой от „Медуза“, много високопоставен.

— Право в лайното!

— Бихте ли имали нещо против да не се изразявате така простонародно, професоре? Това беше „просторечие“, нали?

— Млъкни, трябва да помисля.

— Тогава помисли за факта, че сме затънали до задниците в Арктика без никакво отопление. Време е за Питър Холанд. Имаме нужда от него. Имаме нужда от Лангли.

— Не, още не! Забравяш нещо. Холанд е положил клетва и всичко, което знаем за него, говори, че я взема насериозно. Може да нарушава от време на време някое предписание, но ако се изправи срещу „Медуза“, срещу стотиците милиони от Женева, с които в Европа се купува всичко онова, каквото и да е то, може да каже: „Стоп, стига толкова!“

— Това е риск, който трябва да поемем. Имаме нужда от него, Дейвид.

— Не Дейвид, проклет да си! Аз съм Борн, Джейсън Борн, твое творение, и съм преследван! Семейството ми е преследвано! Няма да допусна това да се промени!

— И ще ме убиеш, ако тръгна срещу теб.

Тишина. Никой не наруши мълчанието, докато Делта Едно от сайгонската „Медуза“ не заговори.

— Да, Алекс, ще те убия. Не защото и ти се опита да ме убиеш в Париж, а за същите тези твои слепи предположения, които тогава те доведоха до решението да тръгнеш след мен. Можеш ли да го разбереш?

— Да — отвърна Конклин толкова тихо, че гласът му едва се чуваше. — „Арогантността на невежеството“ — любимата ти вашингтонска мелодия. Винаги й придаваш такова ориенталско звучене. Но на даден етап ще се наложи и ти самият да станеш по-малко арогантен. Само толкова можем да направим сами.