Робърт Лъдлъм - Ултиматумът на Борн

— Ще се обидите ли, ако ви кажа, че не бях се сетил за него, докато преди малко не ви видях?

— Някои асоциации се набиват в очи. Та какво ще кажете за портала.

— И вие ли сте така задължен на Кактус, както мене, докторе? — Джейсън остана на мястото си, вперил очи в ямаеца.

— Дължа му толкова много, че не бих и помислил да го компрометирам със ситуация като тази. За Бога, той е стар човек и на каквито и абсурдни заключения да отдаде предпочитанията си Лангли, тази вечер е извършено убийство, изключително брутално убийство. Но на ваше място не бих го забърквал.

— Вие не сте аз. Виждате, налага ми се. Той никога не би ми простил, ако не се обърна към него.

— Нямате особено добро мнение за себе си, нали така?

— Моля ви да затворите портала, докторе. В коридора има алармена инсталация, която мога да включа, след като затворите.

Джакс се поколеба, сякаш не беше сигурен в това, което се готвеше да каже.

— Слушайте — започна неуверено той, — повечето нормални хора имат някаква причина, когато казват или правят нещо. Предполагам, вие сте нормален. Обадете се на Алекс, ако имате нужда от мен, ако старият Кактус има нужда от мен. — Лекарят излезе забързано.

Борн се обърна и обходи с поглед стаята. След като почти преди три часа Фланаган и Рейчъл Суейн си бяха тръгнали, той бе претършувал всяка педя от кабинета, както и отделната спалня на мъртвия военен на втория етаж. Беше сложил нещата, които възнамеряваше да вземе, на месинговата масичка за кафе. Започна да ги разглежда. Имаше три еднакво големи, подвързани с кафява кожа тефтери е прикрепени на спирала листове — настолни бележници. В първия бяха отбелязани по дати уговорени срещи, във втория бяха записани с мастило телефонни номера и имена, третият беше почти недокоснат дневник за разходите. Наред с тях имаше единадесет различни листчета от тефтерче с бележки от службата, които Джейсън беше намерил по джобовете на Суейн, картонче за записване резултатите от голф-клуба и няколко съобщения от Пентагона. И накрая — портфейлът на генерала, който съдържаше голямо изобилие внушителни акредитиви и много малко пари. Борн щеше да предаде всичко това на Алекс, с надеждата да се намерят други нишки, но доколкото можеше да прецени, не беше открил нищо смайващо, нищо неоспоримо, свързано с новата „Медуза“. А това го безпокоеше. Трябваше да има нещо. Тук бе домът на стария войник, неговата светая светих в този дом, трябваше да има нещо! Знаеше го, чувстваше го, но не бе успял да го намери. Така че започна отначало, сега вече не педя по педя, а сантиметър по сантиметър.

След четиридесет минути, докато откачаше и обръщаше снимките на стената зад бюрото, той си спомни думите на Конклин, че трябва да провери прозорците и пердетата, така че никой да не може да влезе или да погледне вътре.

„Господи, вътре сигурно е страшна свинщина“. „Картината не е приятна.“

Наистина не беше. Стъклата на средното крило бяха напръскани с кръв. А малката месингова дръжка? Не само че не беше изцапана, но и прозорецът беше отворен — едва открехнат, но все пак отворен. Борн коленичи на възглавницата и погледна отблизо излъсканата месингова ключалка и стъклото наоколо. Вадичките засъхнала кръв бяха размазани, върху петната имаше следи от допир, които им придаваха неправилна форма. После погледна перваза и видя какво пречи на прозореца да се затвори. Краят на лявото перде беше издърпан и малко от ресните му бяха пъхнати под долната рамка. Джейсън се дръпна озадачен, но не особено изненадан. Точно това търсеше, липсващият елемент от цялата мозайка, каквато представляваше смъртта на Норман Суейн.

Някой се беше измъкнал през този прозорец след изстрела, пръснал черепа на генерала. Някой, който не е можел да си позволи риска да бъде видян, че минава през входното антре или че излиза от предната врата. Някой, който познава къщата и имението… и кучетата. Брутален убиец от „Медуза“. По дяволите!

Кой? Кой е бил тук? Фланаган… Съпругата на Суейн! Те вероятно знаят, положително знаят! Борн се протегна към телефона на бюрото. Той зазвъня, преди ръката му да го е докоснала.

— Алекс?

— Не, братко Зайко, просто стар приятел. И не предполагах, че така свободно споменаваме имена.

— Не споменаваме, не би трябвало — рече Джейсън и бързо си наложи самоконтрол, който едва издържаше. — Преди малко се случи нещо, открих нещо.

— По-спокойно, момче. С какво мога да ти бъда полезен?

— Имам нужда от теб — тук, където съм. Свободен ли си?