Робърт Лъдлъм - Ултиматумът на Борн

— От друга страна, ако не действаме сами, можем да оплескаме толкова много неща. Погледни само какъв напредък имаме. От нулата до двуцифреното число, и за колко време? Четиридесет и осем, седемдесет и два часа? Дай ми тези два дни, Алекс, моля те! Доближаваме се до същността на всичко това, до същността на самата „Медуза“. Само една малка пукнатина, и ще ги насочим към идеалното решение как да се отърват от мен. Към Чакала.

— Ще направя всичко, което е по силите ми. Кактус свърза ли се с теб?

— Да. Пак ще ми се обади и после ще дойде тук. По-късно ще ти обясня.

— Трябваше да ти кажа. Той и нашият лекар са приятели.

— Зная. Айвън ми каза… Алекс, искам да ти предам някои неща — бележника с телефоните на Суейн, портфейла му, неща от този род. Ще ги опаковам и ще ги изпратя по някое от момчетата на Кактус да ти ги донесе вкъщи, до вратата с алармената инсталация. Вкарай всичко в компютъра и виж какво можеш да откриеш.

— Момчетата на Кактус, ли? С какво си се захванал?

— Облекчавам с една точка програмата ти. Ще запечатам това място. Никой няма да може да влезе, но ще видим кой ще се опита.

— Може да стане интересно. Кучкарите идват за кучетата около седем сутринта, без предупреждение, така че не прави печатите много здрави.

— Тъкмо ме подсети — прекъсна го Джейсън. — Влез отново в ролята на официално лице и се обади на хората от другите смени на охраната. Услугите им не са необходими повече, но всеки от тях, вместо предупреждение за уволнение, ще получи по пощата една месечна заплата.

— Кой, по дяволите, ще им я плати? Напомням ти, че няма Лангли, няма Питър Холанд, а аз не съм толкова богат.

— Аз пък съм. Ще телефонирам на моята банка в Мейн и ще наредя да изпратят експресно банков чек. Помоли приятеля си Касет да го вземе сутринта от апартамента ти.

— Странно, нали? — каза бавно, замислено Конклин. — Забравил бях за твоите пари. Всъщност, изобщо не си спомням за тях. Предполагам, че съм ги изхвърлил от съзнанието си.

— Възможно е — съгласи се с леко безгрижие в гласа Борн. — Държавният служител в теб може би си представя как някой бюрократ идва при Мари и й казва: „Между другото, госпожо Уеб или Борн, или която и да сте, докато сте била държавна служителка на Канада, сте офейкала с над пет милиона долара, собственост на моята държава.“

— Тя само се е справила блестящо, Дейвид-Джейсън. Ти й дължиш всичко до последния долар.

— Няма нужда да ми го натякваш, Алекс. Тя можеше да отнесе поне два пъти повече.

— Била е в правото си. Точно затова млъкнаха всички… Какво ще правиш сега?

— Ще почакам Кактус да ми се обади, после ще телефонирам и аз.

— О, така ли?

— На жена ми.

Мари седеше на балкона на вилата си в Транкуилити Ин, вперила поглед в залятото от лунна светлина Карибско море и се опитваше да се мобилизира, за да не полудее от страх. Беше странно, може би глупаво и дори опасно, че страхът, който я измъчваше, не беше за физическото й оцеляване. Беше живяла както в Европа, така и в Далечния изток с една машина за убиване, каквато беше Джейсън Борн. Знаеше на какво е способен този непознат и колко безпощадно ефикасни са действията му. Не, не ставаше дума за Борн, ставаше дума за Дейвид, за това, което Джейсън Борн причиняваше на Дейвид Уеб. Трябваше да го спре!… Можеха да избягат, да отидат много далеч, в някое затънтено тихо пристанище, и да започнат нов живот с нови имена, да си създадат свой собствен свят, в който Карлос никога да не проникне. Имаха повече пари, отколкото бяха в състояние да похарчат, можеха да го направят! Такива неща ставаха непрекъснато — стотици хиляди, мъже и жени, жени и деца, чийто живот е застрашен, биваха закриляни от своята държава. А ако изобщо някога някоя държава е имала основание да закриля човек, този човек беше Дейвид Уеб!… „Мисли, породени от безумието“ — каза си Мари, стана от стола и се приближи до перилата на балкона. Това никога нямаше да стане, защото Дейвид никога нямаше да приеме такова решение. Джейсън Борн взимаше връх над Дейвид Уеб, а Борн беше способен да унищожи тялото, което го бе приютило. „О, Боже, какво става с нас?“

Телефонът иззвъня. Мари се вцепени, после се втурна в спалнята и вдигна слушалката.

— Да?

— Ало, сестричке, Джони е.

— О…

— Което значи, че Дейвид не ти се е обаждал.

— Не, и започвам леко да се побърквам.

— Ще ти позвъни, щом може, знаеш го.

— Не се обаждаш, за да ми кажеш това, нали?

— Не, просто проверявам. Заседнал съм на големия остров и изглежда ще остана тук известно време. С Хенри сме в Губернаторството. Чакам губернатора лично да ми благодари за услугата, която направих на Форин Офис.