Робърт Лъдлъм - Ултиматумът на Борн

Болногледачката на Жан-Пиер Фонтен седеше пред огледалото до тоалетната масичка и прибираше стегнато сплетената си коса под черната шапка за дъжд. Погледна часовника, като си повтаряше дума по дума така необикновения телефонен разговор отпреди няколко часа, когато от Аржантьой, Франция, й се бе обадил великият мъж, който правеше всички неща възможни.

— Там, близо до теб, се е настанил един американски адвокат, който се представя за съдия.

— Не зная за такъв човек, Монсеньор.

— И все пак той е там. Нашият герой с право се оплаква от присъствието му. Обаждането в дома му в Бостън потвърди, че е той.

— Значи присъствието му тук не е желателно, така ли?

— Присъствието му там е много неприятно за мен. Прави се, че ми е задължен, че ми е страхотно задължен във връзка с една случка, която би могла да го унищожи, но действията му показват, че е неблагодарен, че възнамерява да уреди дълга си, като ме предаде, а предаде ли мен, предава и теб.

— Ще умре.

— Точно така. В миналото много го ценях, но миналото си е минало. Намери го, убий го. Направи така, че смъртта му да прилича на нещастен случай с трагичен край… И накрая, тъй като няма повече да говорим, преди да се върнеш на Мартиника, завършени ли са приготовленията за последния удар, който ще направиш за мен?

— Да, Монсеньор. Хирургът от болницата във Форт-дьо-Франс приготви двете спринцовки. Той ви изпраща предани поздрави.

— И добре прави. Жив е, за разлика от десетки свои пациенти.

— Тук не знаят нищо за живота му на Мартиника.

— Известно ми е… Сложи инжекциите след четиридесет и осем часа, когато хаосът започне да утихва. Като се разбере, че ветеранът е бил мое хрумване, а аз ще се погрижа да го разберат, Хамелеона ще бъде посрамен.

— Всичко ще бъде направено. Скоро ли ще дойдете тук?

— Навреме за ударната вълна. Тръгвам след около час и ще съм в Антигуа утре, преди в Монсера да стане обед. Ако всичко върви според плана, ще пристигна навреме, за да видя как мъката раздира Джейсън Борн, преди да си оставя автографа, куршума в гърлото му. Тогава американците ще знаят кой е спечелил. Адьо.

Докато си припомняше думите на своя вездесъщ бог, болногледачката седеше пред огледалото с извит назад, като в молитвен екстаз, врат. Помисли си, че времето наближава, отвори чекмеджето на тоалетната масичка и избра между бижутата си обсипаната с диаманти телена гарота, подарък от нейния учител. Щеше да е толкова просто. Лесно бе разбрала кой е съдията и къде е отседнал — старият, болезнено слаб човек, три вили по-нататък. Сега всичко зависеше от прецизността. „Нещастен случай“ щеше да е само прелюдия към ужаса, който щеше да настъпи във вила Двадесет след по-малко от час. Във всички вили на Транкуилити имаше газени лампи, в случай че токът спре и генераторът се повреди. Съвсем правдоподобно беше един изпаднал в паника старец с разхлабен стомах или пък просто от страх при тази буря да се опита да запали лампата, за да се почувства по-спокоен. Колко трагично, че горната част на тялото му щеше да падне в разлятата газ и вратът му да бъде обгорен до черно — вратът, стегнат преди това в гаротата. „Направи го! — настояваше ехтящият във въображението й глас. — Трябва да се подчиниш. Ако не беше Карлос, щеше да свършиш като обезглавен труп в Алжир.“

Щеше да го направи. Щеше да го направи още сега.

Поройният дъжд, който блъскаше по покрива и по прозорците, и виещият, ревящ вятър навън бяха прекъснати от ослепителна светкавица, последвана от оглушителен трясък на гръмотевицата.

Жан-Пиер Фонтен хлипаше тихо, коленичил до леглото с лице само на сантиметри от лицето на жена си. Сълзи падаха върху безжизнената плът на ръката й. Тя беше мъртва и бележката до бялата й вкочанена длан обясняваше всичко: „Сега и двамата сме свободни, любов моя.“

И двамата бяха свободни. Тя — от ужасните болки, той — от цената, която Монсеньора искаше, цената, за която не бе говорил пред нея, но тя разбираше, че ще е ужасна. От месеци знаеше, че жена му има достъп до таблетки, които могат бързо да сложат край на живота й, ако той стане непоносим. Беше ги търсил отчаяно, но не бе успял да ги намери. Сега, като погледна малката кутия с любимите й бонбони, разбра защо. Безобидните дражета, които от години пъхаше със смях в устата й!

„Бъди благодарен, скъпи, че не ти искам хайвер или от тези скъпи хапчета, които си позволяват богаташите!“ Не беше хайвер, но бяха хапчета, смъртоносни хапчета.

Чу стъпки. Болногледачката! Беше излязла от стаята си, но не трябваше да види жена му! Фонтен се изправи, изтри колкото можа очите си и забърза към вратата. Отвори я и се стъписа като видя жената. Стоеше точно пред него с вдигната ръка и свит за удар юмрук с издадени напред кокалчета.