Робърт Лъдлъм - Ултиматумът на Борн

— Като въоръжена охрана около вилата и обичайните патрули на плажа ли? — попита чиновникът. — Отговорът е да!

— Това се надявах да чуя. — Алекс си пое дълбоко дъх, все още дишаше неправомерно. — Кажете ми сега номера, на който мога да се свържа с господин Сен Жак.

Чиновникът го продиктува и добави:

— Много от телефоните са прекъснати, сър. Може би ще е по-добре да оставите вашият номер. Вятърът все още е силен, но господин Сен Жак положително ще се върне още на разсъмване, ако може.

— Разбира се. — Алекс каза номера на телефона в апартамента във Виена и накара човека от Транкуилити да го повтори. — Правилно — каза той. — Сега ще се опитам да се обадя в Плимут.

— Как се пише името ви, моля? К-о-у-н…

— К-о-н — поправи го Алекс, прекъсна връзката и веднага набра номера в град Плимут, столицата на Монсера. Отново му отговори стреснат сънен глас.

— Кой е на телефона? — попита нетърпеливо Конклин.

— По дяволите, кой е — кой сте вие? — отвърна му някакъв сърдит англичанин.

— Опитвам се да се свържа с Джон Сен Жак. Случаят е спешен и от администрацията на Транкуилити Ин ми дадоха този номер.

— Господи, значи телефоните им работят?

— Очевидно. Моля ви, там ли е Джон?

— Да, да, разбира се. Сега ще го повикам. Кой да кажа, че…

— Алекс е достатъчно.

— Само Алекс ли?

— Побързайте, ако обичате! — След двадесет секунди гласът на Джон Сен Жак изпълни слушалката.

— Конклин? Ти ли си?

— Слушай внимателно. Те знаят, че Мари и децата са избягали в Монсера.

— Чухме, че на летището някой е разпитвал за жена с две деца…

— Значи затова си ги преместил от къщата в курортното селище.

— Точно така.

— Кой е разпитвал?

— Не се знае. Питали са по телефона… Не исках да ги оставям сами дори и за няколко часа, но ми бе наредено да дойда в Губернаторството и докато това копеле, Губернаторът, благоволи да се появи, започна бурята.

— Зная, говорих с администрацията и ми дадоха този номер.

— Има поне нещо утешително: телефоните все още работят. Във време като това обикновено прекъсват, затова се подмазваме на Губернатора.

— Разбрах, че си сложил охрана…

— Вярно е, по дяволите! — извика Сен Жак. — Лошото е, че не зная какво друго да търся, освен непознати в лодки или по брега и съм заповядал да се стреля, ако не спрат и не си покажат документите!

— Вероятно ще мога да ти помогна…

— Казвай!

— Изтекла е информация, не питай как. От външен източник е, но това няма значение, фактът си остава. Човекът, който е открил, че Мари е в Монсера, е използвал съдия с връзки на островите, предполагам.

— Съдия ли? — избухна собственикът на Транкуилити Ин. — Боже мой, но той е тук! Исусе Христе, тук е! Ще го убия, копелето му с копеле!

— Престани, Джони! Овладей се! Кой е там?

— Един съдия, и настояваше да се представя под друго име! Това не ми направи никакво впечатление — двама откачени старци със сходни имена…

— Старци ли?… Карай по-бавно, Джони, това е важно. Какви двама старци?

— Този, за когото говориш, е от Бостън…

— Да! — потвърди възбудено Алекс.

— Другият долетя от Париж…

— Париж? Боже Господи! Старците от Париж!

— Какво?…

— Чакала! Карлос е изпратил своите старци!

— И ти говори по-бавно, Алекс — каза Сен Жак, чуваше се как диша. — И се изразявай по-ясно.

— Няма време, Джони. Карлос има армия, своя армия от старци, които са готови да умрат за него, да убиват за него. Няма да има непознати по брега, те са вече там! Можеш ли да се върнеш на острова?

— Ще успея по някакъв начин. Ще събера хората си там. Ще хвърлим тези боклуци във водоемите!

— Бързай, Джон!

Сен Жак натисна малкия бутон на стария телефон, пусна го и чу равномерния сигнал. Набра номера на Транкуилити Ин.

— Съжаляваме — каза записан на магнетофон глас, — поради атмосферните условия, връзката с района, в който се обаждате, е прекъсната. Губернаторството полага всички усилия да възстанови комуникациите. Моля, обадете се по-късно. Приятен ден.

Джон Сен Жак трясна слушалката с такава сила, че я пречупи на две.

— Лодка — изкрещя той, — намерете ми лодка!

— Ти си луд — възрази помощникът на губернатора от другия край на стаята. — В това вълнение?

— Морски катер, Хенри! — каза преданият брат, пъхна ръка под колана си и бавно извади автоматичен пистолет. — Или ще бъда принуден да направя нещо, за което не ми се ще да мисля, но ще намеря лодка.

— Просто не мога да повярвам, момче.

— Нито пък аз, Хенри… Обаче говоря сериозно.