Робърт Лъдлъм - Ултиматумът на Борн

— Икономът ви предположи, че ще ви намерим тук. Роклята ви е готова. Молим да ни извините за закъснението.

— Беше поръчана за вчера до обяд , глупак такъв! Исках да я облека снощи в Гран Вефур! Направо ме провалихте!

— — Хиляди извинения! Можем да ви я изпратим в хотела веднага.

— Говорите глупости! Сигурна съм, че икономката ми ви е казала, че съм тук само за два дни. Занесете я в апартамента ми на улица „Монтен“ и то до четири часа, защото в противен случай ще си получите парите след шест месеца!

Госпожата трясна слушалката.

На челото на Борн бяха избили капки пот.

— Вече съм отвикнал — каза той, като си поемаше дълбоко дъх. — Тя има апартамент на улица „Монтен“ и ще бъде там след четири часа.

— Коя , по дяволите, е тази Доминик? — почти изкрещя обърканият Конклин.

— Доминик Лавие — отвърна Крупкин. — Само че тя използва името на покойната си сестра — Жаклин. Представя се за сестра си от години.

— И това ли знаете? — извика слисаният Джейсън.

— Да, но не ни беше от полза. Хитростта можеше да се разгадае — външна прилика, няколкомесечно отсъствие, тук-таме козметична операция, добро организиране на нещата — нещо нормално в ненормалния свят на висшата мода. Кой на кого обръща внимание в тези повърхностни среди? Наблюдаваме я, но никога не ни е завела до Чакала. Липсва й директна връзка с него. Всичко, което му докладва, се филтрира; при всяко предаване на щафетата има каменна стена. Така действа Чакала.

— Не винаги — възрази Борн. — Един човек на име Сантос с кафене в Аржантьой — „Сърцето на войника“ се казваше — имаше връзка и ми я каза. Беше много специална.

— Беше? — вдигна вежди Крупкин. — Имаше? В минало време ли говорите?

— Мъртъв е.

— А кафенето в Аржантьой още ли процъфтява?

— Затворено е — призна Джейсън. Не звучеше като поражение.

— И връзката се прекъсна, нали?

— Да, но вярвам на думите му, защото го убиха заради това, което ми каза. Той се опитваше да се измъкне, също като тази Лавие, само че неговата връзка води обратно към началото. Към Куба, където Карлос някога спасил от екзекуция един подобен на себе си саможивец. Знаел е, че може да използва този човек, този внушителен великан, който можел да действа в света на човешките отрепки и да му бъде пръв помощник. Сантос наистина имаше директна връзка. Доказа го с това, че ми даде още някакъв номер, на който Чакала се обади . Много малко хора могат да сторят това.

— Приказно — каза Крупкин, като не сваляше очи от Борн. — Но както би попитал моят чудесен стар противник Алексей, който ви гледа със същото любопитство като мен, за какво намеквате, господин Борн? Думите ви са неясни, но вашите скрити обвинения излъчват заплаха.

— И то за вас, не за нас.

— Моля?

— Сантос ми каза, че само четирима души имат директна връзка с Чакала. Един от тях е на площад „Дзержински“. „На много високо място в Комитета“ — бяха думите на Сантос и, повярвайте ми, мнението му за вашия началник не беше добро.

Димитрий Крупкин имаше вид като че ли някой член на Политбюро го бе зашлевил насред Червения площад по време на първомайска манифестация. Пребледня като платно, очите му се изцъклиха.

— Какво друго ви каза Сантос? Трябва да знам !

— Само това, че Карлос има нещо общо с Москва, че има връзки с хора на високи постове. Беше му станало идея-фикс… Ако можете да откриете кой е човекът на площад „Дзержински“, ще направите огромен скок в кариерата си… Междувременно имаме само Доминик Лавие…

— По дяволите! — изрева Крупкин, прекъсвайки Джейсън.

— Това е лудост, макар и съвършено логична! Вие отговорихте на няколко въпроса, които изгаряха от толкова време съзнанието ми, господин Борн. Толкова пъти съм се доближавал близко, много близко… и — нищо ! Е, господа, нека ви кажа, че игрите на дявола не са само за тези, които са затворени в ада. И други могат да ги играят. Божичко! Бил съм търкалян като топче ту от един, ту от друг човек. И всеки път съм бил все по-голям глупак! Не се обаждайте повече от този телефон!

Беше три и половина следобед московско време. Възрастен мъж в униформа на съветски офицер от армията вървеше бързо, колкото годините му позволяваха, по коридора на петия етаж на централата на КГБ на площад „Дзержински“. Денят беше горещ, а климатичната инсталация работеше както винаги едва-едва, затова генерал Григорий Родченко разкопча яката си — малка привилегия, която рангът му разрешаваше. Това не спря струйката пот, която се стичаше към врата по дълбоко набразденото му лице, но това, че шията му не бе пристегната от ивицата плат с червен кант, все пак малко го облекчаваше.