Робърт Лъдлъм - Ултиматумът на Борн

Стигна до асансьорите, натисна копчето и зачака с ключ в ръката. Вратата на дясната кабина се отвори и той с радост видя, че е празна. Това улесняваше нещата. Иначе трябваше, колкото и да му беше неудобно, да заповяда всички да излязат. Влезе, пъхна ключа в отвора над вратата и освобождаващият механизъм заработи мигновено. Асансьорът се стрелна надолу към най-ниските подземни етажи на сградата.

Вратата се отвори и генералът излезе. Дълбоката тишина го обгърна от всички страни. „След няколко минути няма вече да е така тихо“ — мина му през ум. Продължи по левия коридор и спря пред масивна стоманена врата, над която имаше метална табелка с надпис: ВХОД САМО ЗА УПЪЛНОМОЩЕНИ ЛИЦА.

„Ама че глупаво предупреждение“ — помисли си генералът, извади тънка пластинка и я пъхна бавно и внимателно в процепа отдясно. Без тази карта, а дори и с нея, ако се пъхнеше твърде бързо, вратата нямаше да се отвори. Чу се двойно прещракване и Родченко махна картата. Тежката гладка врата се завъртя назад и телевизионната камера засне влизането му.

Шумът, който идваше от десетките осветени кабинки в огромното, тъмно и с нисък таван помещение, подсказваше, че там кипи усилена работа. Комплексът беше с размерите на дворцова бална зала, но нямаше и следа от никаква украса. Виждаха се само хиляди устройства и апарати в черно и сиво, и няколкостотин души в снежнобели работни комбинезони, в кабинки с бели стени. Слава Богу, тук въздухът беше хладен, почти студен. Изискваше го апаратурата — това беше комуникационният център на КГБ. Тук през цялото денонощие пристигаше информация от всички кътчета на света.

Старият воин закрачи тежко по познатия път до най-крайната пътечка вдясно, после зави към последната кабинка в самия край на огромната зала. Вървя дълго и дишането му се учести, краката му се умориха. Генералът влезе в малкото помещение и кимна на оператора. Той го погледна и свали слушалките. На белия плот пред него имаше огромно електронно табло с безброй лостчета, избирателни дискове и клавиатура. Родченко се отпусна на стоманения стол до оператора и заговори, като едва си поемаше дъх.

— Имаш известие от Париж, така ли?

— Имам нещо, засягащо полковник Крупкин, генерале. В съответствие с вашите заповеди да следим телефонните разговори на полковника, включително и по международните линии, преди няколко минути получих една лента от Париж, която смятам, че трябва да прослушате.

— Ти, както винаги, си най-изпълнителен, за което съм ти много благодарен. Сигурен съм, че полковник Крупкин ще ни изпрати цялата информация, както обичайно, но нали знаеш колко е претрупан с работа.

— Не е необходимо да ми обяснявате, генерале. Разговорите, които ще чуете, са записани преди половин час. Заповядайте слушалките.

Родченко ги сложи и кимна на оператора. Той постави пред него бележник и остри моливи. После натисна един клавиш на таблото и седна срещу третия директор на Комитета, който, приведен напред, се беше вече заслушал. По едно време генералът започна да си води бележки, а само минути по-късно моливът му летеше по листа, записвайки всяка дума. Лентата свършваше и Родченко махна слушалките. Отправи суров поглед към оператора. Тесните му славянски очи бяха неумолими, бръчките по лицето му изглеждаха още по-дълбоки.

— Изтрий лентата и унищожи ролката — заповяда той и се надигна. — Нищо не си чул, както винаги!

— Както винаги, генерале.

— И както винаги ще бъдеш възнаграден.

Когато Родченко се върна в кабинета си, беше четири и седемнадесет. Седна на бюрото си и се задълбочи в бележките си. Беше невероятно ! Невъзможно! И все пак — бе чул всичко със собствените си уши — тези думи и гласовете, които ги изричаха! Не онези за Монсеньора в Париж — сега той беше на втори план, пък и за броени минути можеше да се свърже с него, ако е необходимо. Това можеше да почака, но другото — не, нито секунда! Генералът вдигна слушалката и позвъни на секретарката си.

— Искам незабавна сателитна връзка с консулството ни в Ню Йорк. Да се включат всички възможни заглушители. По какъв начин бе станало? „Медуза“!

Мари намръщено слушаше гласа на съпруга си по телефона и кимаше на Панов, който беше в другия край на стаята.

— Къде си сега? — попита тя.

— На Плаза Атене — отвърна Борн. — Ще се върна след няколко часа.

— Какво се е случило?

— Някои усложнения, но има и напредък.

— Това нищо не ми говори.