Робърт Лъдлъм - Ултиматумът на Борн

— Може и да не ти хареса, но той се забавлява отлично, а госпожа Купър не ми дава дори да се доближа до Алисън.

— Не мога да кажа, че не ми харесва.

— Благодаря ти. А ти? Нещо ново?

— Пак ще ти се обадя — каза Борн и затвори телефона. — Всичко това е безсмислено, а това не е типично за Карлос — обърна се той към Конклин. — При него всяко нещо има смисъл. Оставя ми предупреждение, което ме побърква от страх, но няма начин да изпълни заплахата си. Какво ще кажеш за това?

— Искал е да те подлуди — отвърна Конклин. — Чакала няма начин да превземе толкова укрепена къща като Таненбаум. Посланието е целяло да те паникьоса — и успя. Иска да те накара да действаш прибързано и да започнеш да правиш грешки. Иска той да дърпа конците.

— Още една причина да изпратя Мари в Щатите, колкото е възможно по-скоро. Трябва да се върне! Искам я в непристъпна крепост, а не да обядва на открито в Барбизон.

— Днес съм по-склонен да се съглася с това, отколкото бях вчера. — Алекс млъкна. — Бе чул вратата да се отваря. Крупкин влезе. Носеше няколко компютърни разпечатки.

— Номерът, който ми дадохте, е прекъснат — каза той с леко недоверие.

— На кого е бил? — попита Джейсън.

— Това няма да ви хареса, както и на мен и бих ви излъгал, ако можех да измисля някаква правдоподобна история. Но не мога и не бива да постъпя така… Преди пет дни телефонът е бил прехвърлен от някаква очевидно несъществуваща организация на името на Уеб, Дейвид Уеб.

Конклин и Борн се втренчиха безмълвно в съветския офицер от разузнаването, но мълчанието беше заредено с електричество.

— Защо си сигурен, че информацията няма да ни хареса? — попита тихо Алекс.

— Добри ми стари противнико — заговори Крупкин също така тихо, — когато господин Борн изскочи от онзи ресторант на ужасите, стиснал кафявата хартия в ръка, той беше изпаднал в истерия. Когато се мъчеше да го успокоиш и да го накараш да се овладее, ти го нарече Дейвид… Чух име, което, искрено казано, не бих искал да знам.

— Забрави го!

— Ще направя всичко възможно, но има начини.

— Нямах предвид това — прекъсна го Джейсън. — Трябва да свикна с факта, че вие знаете за това. Ще се оправя. Къде е бил инсталиран този телефон, какъв е адресът ?

— Според компютъра — в дом, принадлежащ на някаква организация, наречена „Благотворителки — Сестри на Магдалена“. Очевидно и тя е фиктивна.

— Съвсем не — поправи го Борн. — Тя съществува и сестрите съществуват. Всичко — до крайчеца на качулките им — е напълно законно. Освен това е или е била използвана като пощенска кутия.

— Приказно! — каза замислено Крупкин. — Много от превъплъщенията на Чакала са свързани с църквата. Великолепен, макар и често използван начин на действие. Говори се, че някога се е подготвял да стане свещеник.

— После църквата ви изпревари. Изхвърли го преди вас.

— Никога не подценявам Ватикана — засмя се Димитрий. — Най-накрая се оказа, че нашият безумен Йосиф Сталин не си е давал ясна сметка за приоритетите, след като е попитал колко батальона има Папата. Негово Светейшество не се нуждае от батальони. Той постига повече, отколкото Сталин някога е постигнал с всичките си чистки. Властта принадлежи на онзи, който внуши най-голям страх, не е ли така, Алексей? Всички принцове на този свят ползват страха по най-резултатен начин. В последна сметка всичко се върти около смъртта — страха от нея, преди или след. Кога ли всички ние ще пораснем и ще ги пратим по дяволите?

— Смърт — прошепна Джейсън. — Смърт на улица „Риволи“, в „Морис“. Сестрите на Магдалена… Божичко , съвсем бях забравил! Доминик Лавие! Тя беше в хотел „Морис“ — може би още е там. Беше ми казала, че ще работи с мен!

— Защо? — рязко попита Крупкин.

— Защото Карлос е убил сестра й, а тя е трябвало или да тръгне с него, или също да умре. — Борн се извърна към телефонната уредба. — Трябва ми телефона на „Морис“…

— Четири, две, шест, нула, три, осем, шест, нула — издиктува Крупкин, а Джейсън грабна един молив и записа цифрите в бележника на Алекс. — Чудесно място — някога е било известно като „Хотела на кралете“. Там най-много ми харесва скарата.

Борн набра номера и вдигна ръка, за да запазят тишина. Помоли да го свържат с мадам Бриел — името, на което се бяха спрели. Когато телефонистката отговори: „Един момент“ той кимна с облекчение към Алекс и Димитрий Крупкин. Госпожа Лавие вдигна слушалката.

— Да.

— Аз съм, мадам — каза Джейсън. Френският му беше със съвсем лек английски акцент. Хамелеона беше в стихията си.