Робърт Лъдлъм - Ултиматумът на Борн

— Къде заведе нашите хора? — запита някой в сянката на задната седалка. Лицето му не се виждаше.

— Кои хора? — запита алжирецът с внезапна тревога.

— Двамата, които взе от летището преди няколко часа — сакатия и приятеля му.

— Щом сте от посолството и те искат да ви кажат къде са, ще ви се обадят, нали?

— Ти ще ми кажеш! — Трети, с мощно телосложение човек, в шофьорска униформа, се появи зад багажника на колата. Втурна се напред, вдигна дебела, страшна на вид палка и я стовари върху черепа на алжиреца. После натика жертвата си в колата, а старецът, предрешен като свещеник, се качи зад него и затвори вратата. Униформеният шофьор изтича и седна отпред. Лимузината се понесе по улицата.

След час, на безлюдната улица „Удон“, на една пресечка от Плас Пигал, от големия автомобил бе изхвърлено обезобразеното, окървавено тяло на алжиреца. Вътре в колата фигурата в сянката се обърна съм самозвания възрастен свещеник, който му беше лично подчинен.

— Вземи си колата и чакай пред хотела на сакатия. Не заспивай! Ще те сменят сутринта и цял ден ще можеш да си почиваш. Докладвай всяко негово движение и го следвай навсякъде. Не ме разочаровай!

— Никога, господине!

Димитрий Крупкин изглеждаше по-висок и по-пълен, отколкото беше всъщност. Имаше приятно, макар малко месесто лице и аристократична осанка. Дебелите му вежди, добре поддържаната му прошарена коса и брада се съчетаваха по привлекателен начин с живите сини очи и постоянната усмивка. Той приличаше на човек, който се наслаждава на живота и работата си и влага разум и в двете. Той седеше в едно сепаре с лице към задната стена на празния ресторант в Епернон и се взираше в Алекс Конклин, седнал до непредставилия се Борн, който току-що беше заявил, че вече не пие алкохол.

— Това е краят на света — възкликна руснакът. Говореше английски със силен акцент. — Виждате ли какво може да се случи на един добър човек в този разглезен Запад? И всичко заради родителите ти. Трябваше да останат у нас.

— Да не би да искаш да се обзаложиш къде има повече алкохолици — в моята или в твоята страна?

— За такова нещо на пари не се обзалагам — ухили се Крупкин. — Като стана въпрос за пари, скъпи ми противнико, как и къде ще си получа парите, за които се уговорихме снощи по телефона?

— Как и къде искате да ги получите? — запита Джейсън.

— Аха, значи вие сте моят благодетел, господине?

— Да, аз ще ви платя.

— Чакай малко! — прошепна Конклин, с поглед към входа на ресторанта. С ръка на челото се наведе към отворената страна на сепарето, после бързо се отдръпна, докато келнерът настаняваше една двойка на ъгловата маса отляво на вратата.

— Какво има? — попита Борн.

— Не знам… Не съм сигурен.

— Кой влезе, Алекс?

— Точно това се чудя. Познавам го отнякъде, но откъде?

— В сепаре ли седна?

— Не, на маса. В ъгъла зад бара. С жена е.

Крупкин седна на крайчеца на стола и извади от портфейла си огледалце с размерите на кредитна карта. Закри го в шепи и предпазливо нагласи ъгъла.

— Вероятно не пропускаш страниците на светския живот в Париж — изхили се руснакът и отново прибра огледалцето в портфейла си. — Този работи в италианското посолство, а това е жена му. Паоло и Давиния не знам кои си, с някаква благородническа титла, струва ми се. Със сигурност от дипломатическия корпус. Дават доста добри приеми и очевидно тънат в пари.

— Не се движа в тези среди, но съм го виждал някъде и преди.

— Разбира се. Прилича на италианска филмова звезда на средна възраст или на производител на вина, който възхвалява предимствата на класическото вино „Кианти“ в телевизионните реклами.

— Може би имаш право.

— Сигурен съм. — Крупкин се обърна към Борн. — Ще ви напиша името на банката и номера на сметката в Женева. — Руснакът извади писалка и придърпа книжната салфетка. Не успя да ги използва, защото един около тридесетгодишен мъж в плътно прилепнал костюм се приближи бързо към масата.

— Какво има, Сергей? — попита Крупкин.

— Не е за вас, господине. За него е — отвърна помощникът на руснака и посочи с глава Борн.

— Какво има? — повтори въпроса Джейсън.

— Проследили са ви. Отначало не бяхме сигурни — забелязахме само някакъв старец, който често ходеше до тоалетната. На два пъти се измъкна бързо от колата, уж за да се облекчи, а след втория се обади по радиотелефона и надникна през прозореца, за да види името на ресторанта. Това беше само преди минути.

— Откъде знаете, че преследва мен?