Робърт Лъдлъм - Ултиматумът на Борн

— Ясно. Харесваш го.

— Обожавам то , така както теб и Алекс. Такъв риск поехте заради нас…

— Няма ли да говорим за каквото сме се събрали? — разгневи се Хамелеона. — Миналото не ме интересува. Само бъдещето.

— Не само си груб, скъпи, а и ужасно неблагодарен.

— Така да е. Докъде бяхме стигнали?

— Да, Префонтен. — Алекс хвърли гневен поглед на Борн. — Но с него може и да не се съобразяваме. Утре ще ти се обадя в странноприемницата в Барбизон, за да определим час за обяд. За тук. Засечи си времето, като се връщаш, за да не висим тук като паяци. Освен това, ако онзи дебеланко наистина готви толкова добре, колкото се хвали, на Крупи ще му хареса и ще каже на всички, че той го е открил.

— Крупи ли?

— Спокойно. Казах ти, че се познаваме отдавна.

— Няма нужда да знаеш подробности — добави Панов. — За какво ти е да слушаш за Истанбул и Амстердам. Тези двамата са били просто комбина крадци.

— Ние сме пас. Продължавай, Алекс, какво ще правим утре?

— Mo и аз ще вземем такси до вас, а после аз и мъжът ти ще дойдем тук. Ще ти се обадим след обяда.

— А онзи шофьор, който Касет ти изпрати? — запита Хамелеона със студен, изучаващ поглед.

— Това, което ще му платим за тази вечер, е колкото щеше да изкара за един месец с таксито си. Като ни остави в хотела, ще изчезне и повече няма да го видим.

— А ще се види ли с някого другиго?

— Не, ако иска да остане жив и да изпраща пари на роднините си в Алжир. Казах ви, че Касет го е проверил. Бетон е.

— Тогава да се разберем за утре — мрачно каза Борн, отправил поглед към Мари и Морис Панов. — След като тръгнем за Париж, вие оставате в Барбизон и няма да напускате странноприемницата. Разбрахте ли?

— Виж какво, Дейвид — Мари седеше наежена и неподвижна на чамовата пейка, — Алекс и Mo са част от семейството ни, както и децата, така че ще говоря пред тях. Всички ние ти отстъпваме и даже те глезим заради ужасните неща, които си преживял. Но не можеш да ни заповядваш, като че ли сме някакви низши същества в сравнение с царствената ти особа. Това ясно ли ти е?

— Напълно, госпожо. Тогава може би ще се върнеш в Щатите, за да няма нужда да се съобразяваш с царствената ми особа. — Джейсън Борн стана и блъсна стола зад себе си. — Утре ще имаме напрегнат ден и трябва да поспя. Напоследък не ми се събира много сън, а един човек ми беше казал преди време, че почивката е оръжие. Сигурен съм, че е така… Ще отида за две минути до колата. Направи избора си. Сигурен съм, че Алекс може да те изведе от Франция.

— Копеле такова! — прошепна Мари.

— Така да е — отвърна Хамелеона и излезе.

— Отиди при него — бързо възкликна Панов. — Знаеш как се чувства в момента.

— Не мога да се справя с това , Mo!

— Няма нужда да се справяш. Просто бъди с него!

— Той отново се превърна в убиец!

— Никога не би ти направил нещо лошо…

— Разбира се, знам това.

— Тогава бъди онази нишка към Дейвид Уеб. Трябва да има такава нишка, Мари!

— О, Боже! Толкова го обичам — извика тя, скочи и се втурна след мъжа, който беше и в същото време не беше съпругът й.

— Това ли трябваше да я посъветваш, Mo?

— Не знам, Алекс. Просто си мисля, че той не трябва да остава сам с кошмарите си, както и никой от нас. Това не е психиатричен подход, а здрав разум.

Алжирският квартал на Париж се намира между десети и единадесети район. Състои се от три пресечки, където ниските къщи са парижки, но звуците и миризмите са арабски. Дълга черна лимузина с малки позлатени отличителни знаци на англиканската църква на вратите влезе в тази етническа територия и спря пред една триетажна къща. От колата слезе възрастен свещеник и се приближи до вратата. Натисна копчето срещу едно от имената на домофона и на втория етаж се чу звънец.

— Да? — чу се глас.

— Изпращат ме от американското посолство — отвърна посетителят в свещеническо одеяние на неправилен френски, какъвто американците често говорят. — Не мога да оставя колата си, но имам да ви предам нещо спешно.

— Слизам веднага — отвърна алжирският шофьор, вербуван от Чарлс Касет във Вашингтон. След три минути мъжът излезе от къщата и стъпи на късия широк тротоар.

— Защо сте се докарали така? — попита той пратеника, който стоеше до големия автомобил, като закриваше знаците на задната врата.

— Аз съм католически свещеник, сине мой. Нашият военен аташе иска да си поговорите. — Той отвори вратата.

— Готов съм да направя много неща за вашите хора, но не и да се запиша в американската армия — засмя се шофьорът и се наведе, за да надникне в лимузината. — С какво мога да ви бъда полезен, господине?