Робърт Лъдлъм - Ултиматумът на Борн

— Защото пристигна малко след вас, а ние бяхме тук половин час преди това и обезопасявахме района.

— Обезопасявахте района! — избухна Конклин, като гледаше Крупкин. — Мислех, че тази среща е само между нас!

— Скъпи Алексей, добри ми Алексей, кой може да ме спаси от мен самия! Можеш ли да повярваш, че ще се срещна с теб, без да се погрижа за собствената си безопасност? Не се боя от теб, стари ми приятелю, а от твоите агресори във Вашингтон. Можеш ли да си представиш? Заместник-директорът на ЦРУ води преговори с мен за някакъв човек и се преструва, че мисли, че аз не го познавам . Съвсем аматьорска тактика.

— Върви по дяволите! Нищичко не съм му казвал !

— Е, тогава грешката е моя. Извини ме, Алексей.

— Няма нужда — прекъсна го решително Джейсън. — Старецът е от хората на Чакала…

— Карлос! — възкликна Крупкин. Лицето му пламна, живите му сини очи заискриха от гняв. — Теб ли преследва Чакала, Алексей?

— Не, него — благодетеля ти.

— Мили Боже! Сега всичко си идва на мястото. И така, имам честта да се запозная с ужасния Джейсън Борн. За мен е голямо удоволствие , господине! Имаме една и съща цел, що се касае до Карлос, нали?

— Ако хората ви са добри, ще постигнем тази цел преди да е изтекъл и час. Хайде да се махаме оттук и да се измъкнем през задния вход, кухнята, или някой прозорец или каквото и да е! Открил ме е и се обзалагам, че вече идва, за да ме залови. Само че не знае, че ние знаем това. Тръгваме!

Тримата мъже станаха. Крупкин инструктира помощника си:

— Докарай колата отзад на служебния вход, ако има такъв, но го направи непринудено , Сергей! Никакво бързане, разбра ли?

— Можем да отидем с колата на половин километър надолу по пътя и да завием по поляната, която свършва зад къщата. Така старецът в колата няма да ни види.

— Много добре, Сергей! Подкреплението да остане на място, но да има готовност.

— Разбира се, другарю. — Помощникът забърза към официалния вход.

— Подкрепление? И подкрепление ли имаш? — избухна Алекс.

— Моля те, Алексей, защо шикалкавиш? Това, в края на краищата, си е твоя грешка. Снощи по телефона дори не ми каза, че заговорничиш срещу собствения си заместник.

— Не беше заговор, за Бога!

— Е, да не би да става дума за прекрасно разбирателство между началството и подчинените? Не, Алексей Консоликов, ти знаеше, че можеш, да кажем, да ме използваш, и ти го направи. Не забравяй никога, стари ми, прекрасни противнико, че си руснак.

— Защо не млъкнете и не се махнем оттук!

Те чакаха в бронирания ситроен на Крупкин на края на буренясалото поле, на близо тридесет метра зад колата на стареца. Фасадата на ресторанта се виждаше ясно. Борн се дразнеше, че Конклин и офицерът от КГБ бяха седнали като двама застарели професори и всеки правеше истинска дисекция на стратегията на другия по време на минали разузнавателни операции, и всеки изтъкваше недостатъците на другия. Подкреплението на руснаците беше невзрачен автомобил надолу по пътя в диагонал на ресторанта. Двама въоръжени мъже бяха готови да изскочат от колата, автоматите им — да стрелят.

Изведнъж едно комби се приближи до входа на ресторанта. Отвътре излязоха три засмени двойки, закачливо се прегърнаха и весело тръгнаха към входа. Останалият в колата приятел я откара до паркинга.

— Спри ги! — каза Джейсън. — Могат да ги убият!

— Да, могат, господин Борн, но ако ги спрем, ще изтървем Чакала.

Джейсън се взря в руснака. Не можеше да каже нито дума. Гняв и объркване се бореха в съзнанието му. Понечи да протестира, но думите не му идваха. А после стана твърде късно за думи. Тъмнокафяво микробусче летеше към тях по пътя от Париж и Борн проговори.

— Това е същото от булевард „Льофевр“ — онова, което се измъкна.

— Откъде? — запита Конклин.

— Преди няколко дни на „Льофевр“ се взриви камион или автомобил. Това ли имате предвид?

— Беше клопка. За мен… Най-напред микробус, после лимузина и двойник на Карлос. Това е втората кола. Тя излетя от една тъмна странична улица и се опита да ни отреже пътя с масирана стрелба.

— Нас? — Алекс наблюдаваше Джейсън. Видя неприкритата ярост в очите на Хамелеона, стиснатите му устни, силните пръсти, които бавно се свиваха и разпускаха.

— Бернардин и аз — отвърна шепнешком Борн, после внезапно повиши глас. — Искам оръжие — извика той. — Този пистолет в джоба ми изобщо не върши работа!

Шофьор беше здравенякът Сергей — помощникът на Крупкин. Той измъкна един руски автомат АК-47 и го подаде през рамо на Джейсън, който моментално го сграбчи.