Робърт Лъдлъм - Ултиматумът на Борн

— Признавам, че това звучи по-разумно.

— Стой настрана да не те забележат, но не ги изпускай от очи! Разбери къде отиват и с кого се виждат. Ще пристигна колкото може по-бързо, но трябва да мина през Канада или Мексико, за да се убедя, че не ме следят. Ще дойда утре вечер или вдругиден сутринта.

— Чао — каза Париж.

— Omertà 67 67 Солидарност (между престъпници) (ит.) — Б. пр. — отвърна Луис Дефацио.

Пламъчетата на свещите потрепваха в ръцете на двете редици опечалени, които крачеха тържествено под нощния дъждец зад белия ковчег. Шестима мъже го носеха на раменете си. Някои от тях се хлъзгаха по мокрия чакъл на пътеката в гробището. От двете страни на процесията имаше по двама барабанчика, които отмерваха на окачените на гърдите си барабани бавните заключителни акорди на погребалния марш и постоянно объркваха такта — ту се спъваха в камъни, ту в невидимите в тъмната трева бордюри на гробовете, които се изпречваха на пътя им. Морис Панов наблюдаваше странния ритуал на нощното погребение и клатеше бавно и озадачено глава. С облекчение съзря Алекс Конклин да се промъква, накуцвайки, между гробовете към мястото на срещата.

— Някакъв знак от тях? — запита Алекс.

— Никакъв — отвърна Панов. — Предполагам, че и на теб не ти е провървяло.

— Дори по-лошо. Срещнах един откачен.

— Как така?

— В портиерната светеше и отидох дотам, като си мислех, че Дейвид или Мари може да са оставили съобщение. Отвън имаше един палячо, който непрекъснато надничаше през прозореца, каза ми, че е пазачът и ме попита дали не искам да ползвам телефона му.

— Телефона му ли?

— Каза, че имал специална нощна тарифа, тъй като най-близкият обществен телефон бил на десет километра.

— Наистина откачен — съгласи се Панов.

— Обясних му, че търсим един мъж и една жена, с които трябва да се срещна тук, и се интересувам дали не са оставили съобщение. Съобщение нямаше, но телефон имаше. Срещу двеста франка — щура работа.

— С този бизнес бих преуспял в Париж — усмихна ce Mo. — Случайно да е видял някаква двойка да се върти наоколо?

— Попитах го и той каза „да“ — имало ги с дузини. После ми посочи онази манифестация със свещите и пак отиде до прозореца.

— Случайно да ти е обяснил каква е тази манифестация?

— И това го попитах. Религиозен култ било — погребвали мъртъвците си само нощем. Според него можело да са цигани. Така ми каза и се прекръсти.

— Сега ще са вече мокри цигани — отбеляза Панов и вдигна яката си — ръменето беше преминало в дъжд.

— Господи, как не се сетих ! — възкликна Конклин и погледна през рамо.

— Че ще завали ли? — запита слисаният психиатър.

— Не, за големия гроб по стръмнината над къщичката на пазача. Точно там стана всичко!

— Там си се опитал да го… — Mo не довърши. Не беше необходимо.

— Там той можеше да ме убие, но не го стори — довърши Алекс. — Хайде!

Двамата американци се върнаха по чакълената пътека, минаха покрай къщичката на пазача и се закатериха в тъмнината по тревистия хълм, осеян с бели надгробни камъни, лъскави от дъжда.

— Полека — извика задъхан Панов. — Ти си свикнал с несъществуващия си крак, но аз още не съм свикнал с доскоро собственото си тяло, което беше изнасилено от химикалите.

— Извинявай.

— Mo — долетя женски глас откъм един мраморен портик над тях. Фигурата размахваше ръце под надвесения, подпрян с колони покрив на гробница с размерите на малък мавзолей.

— Мари! — изкрещя Панов и хукна пред Конклин.

— Хубава работа! — изрева Алекс, като се изкачваше с мъка, накуцвайки по мократа хлъзгава трева. — Чуваш женски глас и изведнъж вече не си изнасилен. Психиатър ти трябва на теб, изменнико!

Прегръдките бяха истински — семейството пак беше заедно. Панов и Мари заприказваха тихичко, а Джейсън Борн дръпна Конклин настрани, до края на площадката под малкия мраморен покрив. Дъждът вече плющеше. Под тях процесията със свещите се беше наполовина разпръснала, а другата половина все още беше край гроба. Примигващите пламъчета вече бяха загаснали.

— Не исках да избирам това място, Алекс — каза Джейсън. — Но като видях тази тълпа, не можах да се сетя за нищо друго.

— Спомняш ли си къщичката на пазача и широката пътека до паркинга? Щеше да ме победиш тогава. Бях свършил куршумите и ти можеше да ми пръснеш главата.

— Бъркаш, колко пъти да ти го казвам! Нямаше да те убия. Всичко се четеше в очите ти; въпреки че не можех ясно да ги виждам, бях сигурен какво изразяват — гняв и объркване. Но най-вече объркване.