— От Чакала ли?
— Видях как в Атина го купиха гръцки предприемачи, които продаваха допълнителни писти на Вашингтон, когато знаеха, че комунистите ще ни изхвърлят. Платиха му да мълчи. После го наблюдавах как посредничи при продажбата на диаманти в Амстердам между търговците на Нюмаркет и вилния елит на Москва. Една нощ се бяхме запили в Катенгат и го попитах: „Крупи, какви ги вършиш, по дяволите?“ Знаеш ли какво ми отговори? Така, както беше издокаран в дрехи, които аз не мога да си позволя, ми каза: „Алексей, ще направя каквото мога, за да те надхитря и да помогна на Върховния съвет да стане световен властелин, но междувременно, ако искаш да си починеш, мога да ти предложа чудесна къща на Женевското езеро.“ Ето, това ми каза той, Mo.
— Забележително. Разбира се, ти каза всичко това на приятеля си Касет…
— Разбира се, че не съм — прекъсна го Конклин.
— Защо, за Бога?
— Защото очевидно Крупкин никога не е споменавал пред Чарли, че познава мен . Касет може да се е уговорил, но условията определям аз.
— Какви? Как?
— Дейвид — Джейсън — има повече от пет милиона на Каймановите острови. Само с трохичка от тази сума ще накарам Крупи да работи само за нас, ако това ни е необходимо.
— Което значи, че не се доверяваш на Касет.
— Не е така — възрази Алекс. — Гарантирам за Чарли с живота си, но просто не съм убеден, че този въпрос трябва да е в неговите ръце. Той и Питър Холанд си имат своите приоритети, а ние — нашите. Техният е „Медуза“. Нашият — Дейвид и Мари.
— Господа? — Стюардесата се бе върнала и се обръщаше към Конклин. — Колата ви пристигна, господине. На южния изход е.
— Сигурна ли сте, че е за мен?
— Извинете ме, господине, но портиерът каза, че е за господин Смит, който има проблеми с крака.
— Има право.
— Повиках носач да вземе багажа, господа. Доста е далеч. Той ще ви чака на изхода.
— Много ви благодаря — изправи се Конклин и бръкна в джоба си за пари.
— Pandon, monsieur — спря го стюардесата, — не ни е разрешено да приемаме пари.
— Права сте. Бях забравил… Куфарът ми е зад гишето, нали?
— Там, където го остави охраната ви, господине. След няколко минути ще бъде на изхода заедно с този на доктора.
— Още веднъж ви благодаря. И извинете за бакшиша — отвърна Алекс.
— Плащат ни много добре, господине, но все пак ви благодаря за вниманието.
Закрачиха към вратата към главния изход на летище Орли.
— Тя откъде знае, че си доктор? — запита Конклин. — Да не би да си я свалял?
— Ами. Малко ще ми е трудно да пътувам всеки ден дотук и обратно.
— Откъде тогава? Изобщо не съм споменавал, че си доктор.
— Тя познава момчето от охраната, което ме доведе до салона. И то доста добре, струва ми се. С прелестен френски акцент ми каза, че бил „много привлекателен“.
Ориентирайки се по знаците в препълнената зала, те се отправиха към южния изход.
Но и двамата не забелязаха изискания мъж с матова кожа, вълниста черна коса и големи черни очи, който излезе забързано от дипломатическия салон. Погледът му бе прикован върху двамата американци. Мъжът бързо прекоси залата, провирайки се през тълпата, докато застана в диагонал пред Конклин и Панов, близо до стоянката за таксита. После измъкна крадешком малка снимка от джоба си и сякаш за да се убеди в нещо, поглеждаше ту нея, ту излизащите пътници от Съединените щати. На снимката беше доктор Морис Панов в бяла лекарска престилка и със замръзнал, неестествен израз на лицето.
Американците се показаха на изхода. Чернокосият мъж — също. Американците се огледаха за такси. Чернокосият даде знак на някаква частна кола. От едно такси слезе шофьор, приближи се към Конклин и Панов и ги заговори с тих глас. В това време се появи носачът с багажа им и двамата американци се качиха в таксито.
Непознатият, който ги следваше, се вмъкна в частния си автомобил. От таксито го деляха две коли.
— Лудост! — каза мъжът на италиански на модно облечената жена на средна възраст, която седеше на шофьорското място. — Ужасно! Три дни чакаме, оглеждаме всички пристигащи американски самолети и точно когато решаваме да се откажем, се оказва, че онзи глупак от Ню Йорк е този, който ни трябва. Те са!… Аз ще карам. Ти излез и се свържи с нашите там. Кажи им да се обадят на Дефацио да отиде в другия си любим ресторант и там да чака да му се обадя. Да не си тръгва, докато не му наредим.
— Ти ли си, старче? — попита стюардесата от дипломатическия салон. Говореше по телефона от гишето.
Читать дальше