Робърт Лъдлъм - Ултиматумът на Борн

„Изморен съм — мислеше си Панов, докато придружителят се отдалечаваше по сивия коридор. — Много съм изморен, но Алекс беше прав. Ако беше дошъл тук сам, никога нямаше да му го простя… Дейвид! Трябва да го намерим! Пораженията за него могат да бъдат ужасни, но никой не разбира това. Само едно движение може да предизвика срие в крехкия му, увреден разсъдък, да го върне тринадесет години назад — към времето когато, както той смята, убийствата са били негов занаят!“

Чу глас. Някой се бе надвесил над него и му говореше нещо.

— Извинете ме… Питието ви, докторе — любезно каза стюардесата. — Колебах се дали да ви събудя, но вие се размърдахте и ми се стори, че изстенахте от болка.

— Няма нищо, мила, просто съм изморен.

— Разбирам, господине. Непредвидените полети могат да бъдат много изморителни, а ако са и дълги, и неудобни, става още по-лошо.

— И за трите неща познахте, госпожице — съгласи се Панов и взе питието си. — Благодаря ви.

— Американец сте, нали?

— Как познахте? Не нося нито каубойски ботуши, нито хавайска риза.

Жената се засмя очарователно.

— Познавам шофьора, който ви доведе. Той е охрана на американците. Много е приятен и много привлекателен.

— Охрана ли? Като в полицията?

— О, да, почти, но никога не употребяваме тази дума… А, ето и вашият спътник се връща. — Стюардесата снижи глас. — Може ли да ви питам нещо набързо, докторе? Той има ли нужда от инвалидна количка?

— За Бога, не. Той си ходи така от години.

— Много добре. Приятно изкарване в Париж, господине. Жената се отдалечи, а Алекс се провря, накуцвайки, през няколко групички бъбрещи европейци до мекото кожено кресло на Панов. Седна и тромаво се приведе напред. Личеше, че е разтревожен.

— Какво има? — попита Mo.

— Току-що говорих с Чарли Касет във Вашингтон.

— Нали той е човекът, когото харесваш и на когото вярваш.

— Най-добър е, когато установи личен контакт или поне получи информация за лични, човешки неща, тоест когато сам вижда и чува, а не само чете разпечатки или материали на екрана на компютъра, без да задава въпроси.

— Да не би случайно отново да навлизате в моята територия, доктор Конклин?

— Миналата седмица отправих същото обвинение към Дейвид, а знаеш ли какво ми отговори? Че сме в свободна страна и въпреки образованието ти, нямаш изключителното право върху здравия разум.

— Mea culpa 62 62 Виновен съм (лат.) — Б. пр. — кимна в знак на съгласие Панов. — Предполагам, че твоят приятел е сторил нещо, което не одобряваш.

— Направил е нещо, което той самият не би одобрил, ако разполагаше с повече информация за човека, с когото го е сторил.

— Звучи съвсем фройдистки и дори необмислено от медицинска гледна точка.

— Май и от двете по малко. Сключил е неразрешено споразумение с някой си Димитрий Крупкин от руското посолство, тук, в Париж. Ще работим с местното КГБ — ти, аз, Борн и Мари — когато и ако ги намерим след около час в Рамбуйе.

— Какво говориш? — промълви изумен Mo.

— Дълга история. Нямам време да ти я разкажа. Москва иска главата на Чакала. Вашингтон не може да се грижи за нас и да ни пази, затова Съветите временно ще действат като глава на семейството, ако загазим.

Панов се намръщи и поклати глава, като че ли чуваше някаква много странна информация.

— Предполагам, че не си си представял нещата по този начин, но в това има известна логика и даже удобство — каза той след малко.

— Само така изглежда, Mo. Не и с Димитрий Крупкин. Познавам го. А Чарли — не.

— Така ли? Да не е един от лошите?

— Крупи да е лош? Не, не…

— Крупи ли?

— Говоря за времето в края на шестдесетте, когато бяхме млади и енергични — били сме заедно с него в Истанбул, после в Атина, в Амстердам… Крупкин не е злонамерен, работи като звяр за Москва и с посредствения си мозък прави страхотни неща — много повече, отколкото осемдесет процента от палячовците в нашия бранш. Но има проблем. Принципно е на погрешна страна, живее не в това общество, в което трябва. Неговите родители трябваше да последват моите, когато болшевиките взеха властта.

— Забравих, че родителите ти са руснаци.

— Много е полезно да знаеш езика, когато имаш работа с Крупи. Безпогрешно улавям нюансите в това, което казва. Той е типичен капиталист. Той, също както икономическите министерства в Пекин, не само обича парите — обладан е от желание да ги има, а заедно с тях и всичко, което могат да му дадат. Ако не го контролират и не могат да го усетят, лесно може да бъде купен.