Робърт Лъдлъм - Ултиматумът на Борн

— Кажи му да търси Чарли Браво Плюс Едно — отвърна Касет, изправи се и остави на бюрото компютърната разпечатка. — Не съм сигурен какво точно ще мога да му съобщя след час, но ще се заема веднага с въпроса. Имам сигурен канал до руснака благодарение на наш прекрасен „консултант“ в Париж.

— Дай му награда.

— Тя вече поиска… или по-точно ме изтормози за това. Ръководителка е на най-чистата служба от придружителки в града — момичетата се преглеждат всяка седмица.

— Да вземем да ги наемем всичките — усмихна се директорът.

— Мисля, че седем от тях вече са на щат, господине — отговори заместник-директорът със сериозен глас, който контрастираше на присмехулно вдигнатите му вежди.

Доктор Морис Панов едва се крепеше на краката си. Снажен сержант от морската пехота в колосана лятна униформа взе куфара му и му помогна да слезе по металната стълба на самолета, снабден с дипломатически документи.

— Как всички успявате да изглеждате толкова представителни след такова отвратително пътуване? — учуди се психиатърът.

— Само след някой и друг свободен час в Париж никой вече няма да изглежда представителен, господине.

— Някои неща никога не се променят, сержант… И слава Богу! Къде е онзи сакат престъпник, който беше с мен?

— Откараха го за една депеша, господине.

— Ще се върне ли? Какво означава тази непонятна дума?

— Не е толкова страшна, докторе — засмя се пехотинецът, отвеждайки Панов до малка моторизирана кола с униформен шофьор и американското знаменце отстрани. — Докато се готвехме да кацнем, кулата предаде на пилота, че за него има спешно съобщение.

— Помислих си, че е отишъл до тоалетната.

— Сигурно и това е направил, господине — сержантът сложи куфара отзад в багажника и помогна на Mo да се качи в колата. — Полека, докторе, вдигнете си крака малко по-нагоре.

— А, не, не аз съм без крак, а той.

— Казаха ми, че сте бил болен, докторе.

— Да, ама не в проклетите си крака… Извини ме, младежо, не исках да те обидя. Просто не обичам да летя в такива „етажерки“ на почти двеста километра височина. Не бих казал, че от Тремон Авеню в Бронкс са излезли много космонавти.

— Шегувате ли се, докторе?

— Защо?

— Ами аз съм от Гардън, срещу зоологическата градина! Казвам се Флайшман, Морис Флайшман. Приятно ми е да видя съсед от Бронкс.

— Морис ли? Морис, морският пехотинец? Сигурно съм си говорил с родителите ти. Да си жив и здрав, Mo. Благодаря ти за грижите.

— Поправяйте се, докторе, и като видите пак Тремон Авеню, да го поздравите от мен!

— Разбира се, Морис — обеща Морис, вдигна ръка, а малката дипломатическа кола се стрелна напред.

След четири минути, придружен от шофьора, Панов тръгна по дългия сив коридор, който осигуряваше на правителствени лица от нации, акредитирани от френското външно министерство, свободно влизане във Франция, без обичайните имиграционни формалности. Влязоха в голям салон, където мъже и жени се бяха събрали на групички и разговаряха тихо помежду си. В стаята звучаха различни езици. Mo разтревожен видя, че Конклин не е тук, и се извърна към придружаващия го шофьор. В това време до тях се приближи млада жена, в униформа на стюардеса.

— Docteur? — попита тя, като се обърна към Панов.

— Да — изненада се Mo. — Но се страхувам, че френският ми доста куца, ако изобщо е останало нещо от него.

— Това е без значение, господине. Вашият спътник помоли да почакате тук, докато дойде. Беше сигурен, че няма да е повече от няколко минути… Моля, седнете. Да ви донеса ли нещо за пиене?

— Бърбън с лед, ако обичате — отговори Панов, като се отпусна в креслото.

— Разбира се, господине. — Стюардесата се отдалечи, а шофьорът сложи до Mo куфара му.

— Трябва да се върна при колата си — каза дипломатическият придружител. — Тук ще се погрижат за вас.

— Чудя се къде ли отиде моят приятел? — замислено каза Панов, като погледна часовника си.

— Вероятно да говори от някой външен телефон. Хората пристигат, получават съобщения на гишето и хукват като луди да търсят обществен телефон — не обичат да говорят от тези тук. Руснаците винаги вървят най-бързо, а арабите — най-бавно.

— Сигурно заради различния климат в страните им — предположи лекарят с усмивка.

— Не си залагайте стетоскопа, ако се басирате — разсмя се шофьорът и приятелски помаха с ръка за сбогом. — Погрижете се за себе си, господине, и си починете. Изглеждате изморен.

— Благодаря ви, младежо. Довиждане.