Робърт Лъдлъм - Ултиматумът на Борн

— Това никога не е било причина да не убиеш някого, който иска да те очисти.

— Може да се случи, ако не можеш да си спомниш нищо. Паметта ми може да е изчезнала, но не и откъслечните спомени, не и това, което за мен беше… пулсиращи картини. Появяват се и изчезват, после пак и пак, но винаги съществуват. Конклин изгледа Борн с тъжна усмивка.

— Това за пулсациите е термин на Mo — каза той. — Откраднал си го от него.

— Вероятно — отвърна Джейсън и двамата едновременно погледнаха към Мари и Панов. — Тя сега говори за мен, знаеш това, нали?

— Защо не? И двамата се тревожат.

— Не ми се мисли колко още тревоги ще им създавам. А и на теб, струва ми се.

— Какво искаш да ми кажеш, Дейвид?

— Само едно. Забрави Дейвид ! Дейвид Уеб не съществува — поне не тук и не сега. Преструвам се заради жена му, но го правя зле. Искам тя да се върне в Щатите при децата си.

— При нейните деца? Няма да го направи. Тя дойде тук да те намери и успя. Тя помни какво стана в Париж преди тринадесет години и няма да те остави. Ако тогава не беше тя, днес нямаше да си жив.

— Тя ми пречи. Трябва да се махне. Аз ще се оправя. Алекс се взря в студените очи на създанието, което някога беше известно като Хамелеона, и промълви:

— На петдесет и пет години си, Джейсън . Това не е Париж преди тринадесет години или Сайгон от миналото. Всичко се случва сега и имаш голяма нужда от помощ. Аз лично вярвам, че Мари може да ти помогне.

— Аз решавам кой на кого да вярва — озъби се Джейсън.

— Изпадаш в крайности, приятелю.

— Знаеш какво имам предвид — смекчи тона Джейсън. — Не искам тук да се повтаря това, което се случи в Хонконг. Това можеш да го уредиш.

— Може би… Слушай, хайде да се махаме оттук. Нашият шофьор знае едно ресторантче в Епернон, на около десет километра оттук, където можем да си поговорим. Трябва да обсъдим няколко неща.

— А Панов? Кажи ми защо доведе Mo със себе си? — запита Борн.

— Защото ако не бях го взел, щеше да ми сложи стрихнин в противогрипната инжекция.

— Какво значи това, по дяволите?

— Точно това, което казвам. Той е част от нас и ти го знаеш по-добре и от Мари, и от мен.

— Нещо му се е случило, нали? И то заради мен.

— Това вече е минало и той се върна — в момента е достатъчно да знаеш само това.

— Било е свързано с „Медуза“, нали?

— Да, но повтарям — той се върна и е само малко изморен, нищо друго.

— Малко ли…? Това ми напомня, че спомена нещо за малко ресторантче на около десет километра оттук — поне шофьорът ти е казал така.

— Да, той познава чудесно Париж и околностите му.

— Кой е той?

— Френски алжирец, който от години работи за Управлението. Чарли Касет го е наел. Упорит е, знае много и добре му се плаща и за двете. Освен това, човек може да му се довери.

— Предполагам, че и само това стига.

— Не предполагай, а просто се възползвай.

Седнаха в едно сепаре на малката селска странноприемница с избелял навес, твърди чамови пейки и много сносно вино. Собственикът, шумен червендалест дебеланко, похвали храната, че била превъзходна, но тъй като нито един от тях не изпитваше глад, Борн плати четири ордьовъра, само и само да зарадва собственика. И успя. Човекът им изпрати две гарафи с вино и бутилка минерална вода и ги остави сами.

— Е, добре, Mo — каза Джейсън, — ти няма да ми кажеш какво се случи, нито кой го направи, но си все същият деен, надменен и многословен доктор, дърдоркото, когото познаваме от тринадесет години, така ли е?

— Така е, шизофренични беглецо от лудницата в Белвю. Ако мислиш, че съм герой, искам да ти е съвършено ясно, че съм тук, за да защитя гражданските си права извън медицината. Най-големият ми интерес е към Мари, която обожавам и която, както забелязваш, седи до мен, а не до теб. Само като си помисля за онова руло, което прави…

— О, колко те обичам, Mo — каза съпругата на Дейвид Уеб и стисна ръката на Панов.

— Предполагам — отвърна докторът и я целуна по бузата.

— А сега е мой ред — каза Конклин. — Казвам се Алекс и искам да обсъдим някои неща — без рулото… Въпреки че вчера казах на Питър Холанд, че го правиш страхотно.

— Защо, по дяволите, сте се захванали с рулото?

— Заради червения сос — подхвърли Панов.

— Няма ли най-накрая да се заемем с това, за което сме се събрали? — безизразно запита Джейсън Борн.

— Извинявай, скъпи.

— Ще работим с руснаците — започна бързо Конклин в отговор на репликите на Борн и Мари. — Всичко е наред. Познавам връзката от години, но Вашингтон не подозира това. Казва се Димитрий Крупкин, както казах на Mo, но може да се купи за пет сребърника.