Робърт Лъдлъм - Ултиматумът на Борн

— Той не е, но ще пипнем един армейски лекар, който е.

В Ню Йорк, на Сто тридесет и осма улица, между Бродуей и Амстердам Авеню, в самото сърце на Харлем, един огромен, рошав негър на около тридесет и пет години се клатушкаше по тротоара. Отблъсна се от неравната тухлена стена на една занемарена сграда с апартаменти за живеене и падна на земята с извърнати крака. Небръснатото му лице бе наведено надясно към яката на съдраната му военна куртка.

— С тази външност — каза тихо той в миниатюрния микрофон, скрит в дрехата, — човек може да си помисли, че съм нахлул в някой силно колонизиран търговски район за бели в Палм Спрингс.

— Добре се справяш — дочу се метален глас от малкия говорител, зашит в задната част на яката на агента. — Мястото е покрито изцяло; ще те предупредим навреме. Този телефонен секретар така е блокиран, че само писука.

— Как сте успели, снежнобели момчета, да се заврете в онази дупка?

— Дойдохме много рано сутринта, толкова рано, че никой не забеляза как изглеждаме.

— Между другото, предупредени ли са ченгетата в района? Хич не ми се иска да бъда прибран от тях с тази четина на лицето. Сърби ме ужасно и новата ми съпруга, с която съм от три седмици, никак не я хареса.

— Трябваше да останеш с първата, друже.

— Смешни малки бели момчета. Не й харесваше нито това, че отсъствам толкова дълго, нито местата, където бях. Като например да ме няма седмици наред, докато участвам в игрите в Зимбабве. Отговорете ми, моля ви.

— Синьодрешковците разполагат с описанието ти и със сценария. Ти си част от един федерален запой, така че ще те оставят на мира… Чакай! Край на разговора. Това май е нашият човек, на колана си има прикрепена чанта с инструменти… Той е. Тръгва към входа. Всичко е в твои ръце, император Джоунс.

— Смешни малки бели момчета… Виждам го и мога да ви кажа, че се е размекнал като шоколад. Ужасно го е страх да влезе в това място.

— Което означава, че наистина е техник — каза металният глас в яката. — Това е добре.

— Напротив, лошо е, младежо — възрази веднага черният агент. — Ако си прав, тогава той не знае нищо и слоевете между него и източника ще са безброй.

— О? И?

— Трябва да успея да видя номерата, докато ги програмира в устройството си за отстраняване на авария.

— Какво означава това, по дяволите?

— Може и да е истински техник, но също така е изплашен, и то не от вида на сградата.

— Какво означава това ?

— Всичко е изписано на лицето му, човече. Би могъл да въведе фалшиви номера, ако мисли, че е бил проследен или че го наблюдават.

— Не те разбирам, друже.

— Той трябва да повтори цифрите, които отговарят на дистанционното устройство, за да могат да бъдат препредавани сигналите…

— Остави — каза гласът от яката. — Не съм на ти с техниката. Между другото, имаме човек, който сега е в онази компания, „Реко“ ли беше… Той те чака.

— Тогава трябва да тръгвам на работа. Наблюдавайте ме. Край.

Агентът се надигна от тротоара и пое нестабилно към разнебитената сграда. Телефонният техник бе стигнал до втория етаж и там свърна надясно в тесния, мръсен коридор. Очевидно беше идвал тук и преди, тъй като вървеше без колебание и без да проверява нечетливите номера на вратите. „Нещата ще бъдат малко по-лесни“ — разсъди човекът от ЦРУ, доволен от това, тъй като задачата му излизаше извън рамките на дейността на Управлението. По дяволите, тя бе направо незаконна!

Агентът вземаше стъпалата по три наведнъж. Обувките му с двойни гумени подметки свеждаха шума до неизбежните поскърцвания на старото стълбище в пълния с боклуци коридор и видя как техникът мушна три различни ключа в три вертикално разположени ключалки, превъртя ги последователно и влезе през последната врата вляво. „Май нещата няма да се окажат толкова лесни“ — разсъди отново агентът. Изтича по коридора в мига, в който човекът затвори вратата, и се заослушва, застанал неподвижно. „Не е идеално, но не е и лошо“ — помисли агентът, щом чу, че само една от ключалките бе заключена; техникът бързаше. Залепи ухо до олющената врата и затаи дъх, за да не му пречи ехото от дробовете. След тридесет секунди извърна глава, издиша, пое отново дълбоко дъх и пак се обърна към вратата. Макар и приглушено, думите достигаха до него достатъчно ясно, за да може да разбере смисъла им.

— Централа, тук е Майк на Сто тридесет и осма улица, сектор дванадесет, машина шестнадесет. Има ли друг апарат в тази сграда, което е твърде невероятно? — Последвалата тишина трая може би двадесет секунди. — Няма, нали? Е, добре, станала е честотна интерференция и съвсем не ми е ясно… Какво? Кабелната телевизия? Наоколо никой не би могъл да си я позволи… О, ясно, братче. Кабелът на района . Момчетата, дето се занимават с наркотиците, добре си живеят, нали? Адресите им са никакви, но вътре в къщите им има какво ли не… Изчистете линията и изменете трасето. Ще изчакам, докато получа чист сигнал. Разбра ли ме, братче?