Робърт Лъдлъм - Ултиматумът на Борн

— Децата ми… О, Господи, децата ми!

— Нашите деца — каза Джейсън Борн и гласът му нямаше нищо общо с този на Дейвид Уеб. — Трябва да се махнем оттук, разбираш ли ме?

— Да… да !

Мари подви бавно, болезнено крака и се изправи, поддържана от съпруга си, когото не бе съвсем сигурна, че познава.

— Дейвид?

— Разбира се, че съм Дейвид. Хайде!

— Страх ме е от теб…

— Дори аз се страхувам от себе си. Да вървим ! Бернардин ни показа изхода. Да бягаме, хвани се за ръката ми!

Двамата затичаха по Рю дьо Риволи, свърнаха на изток по булевард „Сен Мишел“ докато nonchalance de jour 56 56 Спокойното безгрижие (фр.) — Б. пр. на минувачите не им показа, че са успели да избягат от ужасите на „Морис“. Спряха в една алея и се прегърнаха.

— Защо го направи ? — попита Мари и взе лицето му в дланите си. — Защо избяга от нас?

— Защото ми е по-лесно без теб и ти го знаеш.

— Но преди не е било така, Дейвид… или може би трябва да кажа Джейсън?

— Имената нямат значение, трябва да вървим!

— Накъде?

— Не съм сигурен. Но все пак можем да се движим, а това е най-важното. Има изход. Бернардин ни го посочи.

— Това старият французин ли беше?

— Хайде да не говорим за него, съгласна ли си. Поне за известно време. Чувствам се съсипан.

— Добре, няма да говорим за него. Но той спомена капуци-ните — какво имаше предвид?

— Нашият изход. На булевард „Капуцин“ има кола, която ме чака. Това е, което искаше да ми каже. Да вървим!

Поеха на юг от Париж в ненабиващото се на очи пежо, по магистралата „Барбизон“ за Вилньов Сен-Жорж. Мари седна близо до съпруга си, така че телата им се докосваха, хвана с ръка неговата. Тя осъзнаваше с яснота, от която й прилошаваше, че топлината, която даваше, не й се връщаше в същата степен. Само част от напрегнатия мъж зад кормилото бе нейният Дейвид. Останалото от него беше Джейсън Борн и сега той преобладаваше.

— За Бога, кажи нещо! — изплака Мари.

— Мисля… Защо дойде в Париж?

— О, Господи! — избухна тя. — За да те намеря, да ти помогна!

— Сигурен съм, че си смятала, че постъпваш правилно… Но знаеш, че не е така.

— Отново този глас — запротестира Мари. — Този проклет, безплътен тон в гласа! За кого, по дяволите, се мислиш, та си позволяваш да говориш така? За Бог? Казано без заобикалки, дори грубо — има неща, за които ти е трудно да си спомниш, скъпи мой.

— Но не и за Париж — възрази Джейсън. — Помня всичко, станало в него. Всичко.

— Твоят приятел Бернардин не мислеше така. Той ми каза, че ти никога не би избрал „Морис“, ако помнеше всичко.

— Какво? — Борн погледна остро към съпругата си.

— Помисли, защо избра „Морис“?

— Не знам… Не съм сигурен. Това е хотел; името само ми дойде на устата.

— Помисли. Какво стана преди години в „Морис“ — точно пред „Морис“?

— Знам… че нещо се случи… Нещо, свързано с теб?

— Да, моя любов, с мен. Бях отседнала там под фалшиво име и ти дойде да ме вземеш. Отидохме до вестникарския павилион на ъгъла и там в един ужасен момент двамата с теб разбрахме, че моят живот няма да бъде никога същият — с или без теб.

— О, Господи , забравил съм! Вестниците — твоята снимка на всички първи страници. Ти беше канадският правителствен служител…

— Избягалата канадска икономистка — прекъсна го Мари, — преследвана от властите на цяла Европа за няколко убийства в Цюрих заедно с крадеца на милиони от швейцарските банки! Човек никога не може да забрави такива заглавия, нали?

— Почакай! — извика Борн и очите му отново стрелнаха съпругата на Дейвид. — Те бяха неверни — това бе заговор на „Тредстоун“, който целеше да ме накара да се покажа, за да ме хванат. И ти го разбра, а не аз!

— Така беше. Ти толкова се беше вживял, че не го забеляза. Тогава то вече нямаше значение за мен, защото бях преценила всичко с разума си и бях взела решение. С моя точен, аналитичен разум, който не отстъпваше на твоя, и съм готова да доказвам това всеки ден от седмицата, скъпи мой професоре.

— Какво?

— Гледай пътя! Пропусна завоя точно както пропусна разклона към нашата хижа само преди няколко дни — а може би преди години?

— За какво, по дяволите, говориш!

— За онзи малък хотел край Барбизон, в който тогава отседнахме. Ти помоли много учтиво, ако може да запалят огън в трапезарията — бяхме единствените посетители. Тогава за трети път видях през маската на Джейсън Борн един друг човек, в когото започнах да се влюбвам силно.

— Недей.