Робърт Лъдлъм - Ултиматумът на Борн

— Pardon, madame!

— Извинете — заекна тя, продължи невиждаща сред багажа и излезе на тротоара.

Какво можеше да направи, какво трябваше да направи? Дейвид беше някъде в хотела, а един човек, когото виждаше за първи път, я беше разпознал. Беше я предупредил и заставил да излезе — да се махне . Какво ставаше?… Господи, някой се опитваше да убие Дейвид! Старият французин й каза толкова неща… Но кой се опитваше, къде беше той?

Помогни ми! За Бога, Джейсън, кажи ми какво да правя, Джейсън ?… Джейсън, помогни ми! Изведнъж тя замръзна на място. От обедния трафик изскочиха няколко таксита и лимузини и спряха до бордюра пред „Морис“. Портиерът със златните ширити посрещна новодошлите под огромния навес и изпрати пиколата, които се засуетиха около колите. Под навеса бавно се плъзна голяма, черна лимузина с малък църковен символ на вратата на пътника, стандартен за някои високопоставени служби от църквата. Мари гледаше емблемата. Беше кръгла, не повече от петнадесет сантиметра в диаметър; кълбо в кралско алено ограждаше удължен златен кръст. Тя изохка и затаи дъх. Сега страхът й бе придобил обезпокоително ново измерение. Беше виждала този символ и преди, но си спомняше единствено, че той я бе изпълвал с ужас.

Лимузината спря. Усмихващият се кимащ портиер отвори двете врати и от колата слязоха петима свещеници. Единият от предната седалка, останалите от просторното задно купе. Четиримата си запробиваха път през обедната тълпа от минувачи на тротоара. Двама тръгнаха към предната част на автомобила, другите двама към задната. Единият от тях мина бързо край Мари и черната му дреха я закачи. Лицето му беше толкова близо, че тя можа да види блестящите очи на човек, който нямаше нищо общо с църквата… Тогава изведнъж направи връзка с емблемата!

Преди години, когато Дейвид — когато Джейсън бе при Панов на интензивна терапия, Mo го караше да рисува, да чертае и драска всичко, което му дойдеше наум. Тогава този ужасен кръст се появяваше отново и отново и всеки път съпругът й късаше листа или го пробождаше с острието на молива си. Чакала!

Внезапно погледът и бе привлечен от една фигура, пресичаща Рю дьо Риволи. Беше висок мъж с тъмни дрехи — тъмен пуловер и панталон. Той накуцваше и се опитваше да избегне колите. Бе вдигнал ръка, за да скрие лицето си от ситния дъждец, който скоро щеше да се усили. Накуцването бе престорено! Кракът се изпъваше, макар и за миг, а извиването на рамото бе само един дързък жест, който тя познаваше твърде добре. Това беше Дейвид!

Но друг мъж, на не повече от три метра от нея, също видя човека, когото тя беше забелязала, и моментално вдигна миниатюрната радиостанция до устните си. Мари се втурна напред и с протегнати ръце, като лапи на тигрица, се хвърли върху убиеца в свещенически дрехи.

— Дейвид! — закрещя тя, като дереше до кръв лицето на човека на Чакала.

Изстрели разцепиха Рю дьо Риволи. Минувачите изпаднаха в паника. Някои затичаха към входа на хотела, но повечето побягнаха надалеч от навеса, като пищяха, крещяха и търсеха спасение от убийствената лудост, разиграла се изведнъж на спокойната улица. При яростната борба с мъжа, който щеше да убие съпруга й, силното канадско момиче изтръгна пистолета от колана му и стреля в главата му. Във въздуха се разхвърчаха кръв, парчета кожа и мозък.

— Джейсън! — изкрещя отново тя, щом убиецът падна, и мигновено осъзна, че стои сама с трупа край нея.

Беше се превърнала в мишена ! И тогава изведнъж сигурната смърт се превърна във внезапна възможност за живот. Старият, аристократичен французин, който я беше познал във фоайето, се втурна пред входа на хотела, като стреляше непрекъснато с пистолета си. Улучи черната лимузина, спря за момент, прицели се и раздроби крака на един от „свещениците“ който беше вдигнал оръжие към него.

— Mon ami! — извика Бернардин.

— Тук съм! — изкрещя Борн. — Къде е тя ?

— A votre droite! Auprès de… 54 54 Отдясно! До… (фр.) Б. пр. — от двойната стъклена врата на хотела се чу единичен изстрел. Падайки, ветеранът на Втори отдел извика: — Les capucines, mon ami. Les Capucines! 55 55 Капуцините приятелю. Капуцините! (фр.) — Б. пр. .

Бернардин ce свлече на тротоара. Втори изстрел прекъсна живота му.

Мари беше като парализирана. Не можеше да се движи! Струваше й се като че ли е попаднала в снежна виелица, в ураган от ледени частици, които се забиваха с такава сила в лицето й, че не можеше нито да мисли, нито да разбере какво става. Като плачеше, загубила самообладание, тя се свлече на колене и рухна на улицата. Отчаяните й вопли се чуваха само от мъжа, който изведнъж се надвеси над нея.