Робърт Лъдлъм - Ултиматумът на Борн

— Разбирам. — Борн стана, протегна се и погледна пленничката си. — Мога да ви измъкна. От Париж, от Европа. Извън обсега на Карлос. Искате ли?

— Толкова силно, колкото и Сантос — отвърна Лавие, като го гледаше умоляващо. — С охота ще прехвърля верността си от него към вас.

— Защо?

— Защото той е стар и с посивяло лице и не може да се сравнява с вас. Вие ми предлагате живот; той ми предлага смърт.

— В такъв случай решението ви е разумно — каза Джейсън, усмихнат напрегнато, но топло. — Имате ли пари? Имам предвид — в себе си.

— Монахините са дали обет да живеят в нищета, мосю — отвърна Доминик Лавие и също се усмихна. — Всъщност, имам няколкостотин франка. Защо?

— Не са достатъчни — продължи Борн, бръкна в джоба си и извади голяма пачка банкноти. — Ето ви три хиляди — каза той и й подаде парите. — Купете си отнякъде някакви дрехи и наемете стая в… „Морис“ на Рю дьо Риволи.

— Под какво име?

— Кое ви харесва?

— Например Бриел? Един красив крайморски град.

— Защо не?… Изчакайте десет минути, за да изляза оттук и след това тръгнете. Ще се видим в „Морис“ по обяд.

— Ще ви чакам с цялото си сърце, Джейсън Борн!

— Нека забравим това име.

Хамелеона излезе от Булонския лес и отиде до най-близката стоянка за таксита. След няколко минути един възтрогнат шофьор прие стоте франка, за да остане на място на края на опашката от три коли, а неговият пътник залегна на задната седалка и зачака да чуе необходимите думи.

— Монахинята излиза, мосю! — извика шофьорът. — Влиза в първото такси!

— Последвайте я — каза Джейсън и се изправи.

На Авеню Виктор Юго таксито на Лавие намали и спря пред едно от малките парижки отклонения от традицията — открит телефонен автомат с пластмасово кубе.

— Спрете тук — нареди Борн и слезе в мига, в който шофьорът закова колата до бордюра. Като накуцваше, Хамелеона закрачи бързо и тихо, точно зад гърба на развълнуваната монахиня, която не го виждаше. Застанал на няколко крачки зад нея, той чуваше ясно какво говори тя по телефона.

— „Морис“! — изкрещя жената в слушалката. — Името е Бриел. Ще бъде там по обяд… Да, да, ще се отбия в апартамента си, ще се преоблека и ще бъда там след час.

Лавие окачи телефона, обърна се и ахна, като видя Джейсън.

— Не! — извика тя.

— Опасявам се, че да — каза Борн. — С моето такси ли ще продължим или с вашето?… „Той е стар и с посивяло лице“ — това бяха думите ви, Доминик. Доста точно описание за човек, който никога не е виждал Карлос.

Бернардин излезе вбесен от „Пон Роял“ заедно с портиера, който го бе повикал.

— Това е абсурд! — извика той, докато отиваше към таксито. — Не, не е — поправи се, щом погледна вътре. — То е просто лудост.

— Влизай! — каза Джейсън, седнал от другата страна на жената, облечена в одеяния на монахиня.

Франсоа го послуша и влезе в колата, загледан в черните дрехи, бялата заострена шапка и бледото лице на религиозната жена между тях.

— Запознай се с един от най-талантливите изпълнители на Чакала — продължи Борн. — Би могла да направи цяло състояние във вашето sinema-verite, повярвай ми.

— Не съм кой знае колко набожен, но се надявам, че не си допуснал грешка… Като мен — или по-скоро като нас, с онова прасе хлебаря.

— Защо?

— Ами защото е хлебар , това е! Едва не хвърлих граната в пещите му, но нито един френски хлебар не би могъл да се моли като него !

— Възможно e — каза Джейсън. — Нелогичната логика на Карлос — не помня кой го беше казал, може да съм бил и аз.

Таксито зави и влезе в Рю дю Бак.

— Отиваме в „Морис“ — добави Борн.

— Сигурен съм, че има някаква причина — заяви Бернардин, като продължаваше да гледа загадъчното, безизразно лице на Доминик Лавие. — Искам да кажа — след като тази мила стара дама не казва нищо.

— Не съм стара! — извика жената разпалено.

— Разбира се, скъпа — съгласи се ветеранът от Втори отдел. — Само по-желана в годините на зрелостта си. Защо отиваме в „Морис“?

— Това е последният капан на Чакала за мен — отвърна Борн. — С любезното съдействие на тук намиращата се Сестра на Магдалена. Той очаква да съм там и аз ще бъда.

— Ще се обадя във Втори отдел. Благодарение на един уплашен бюрократ те ще са готови да направят всичко, което поискам. Не бива да се излагаш на опасност, приятелю.

— Не искам да те обидя, Франсоа, но самият ти каза, че вече не познаваш всички хора, които работят там. Не мога да си позволя да изтече информация. Биха могли да го предупредят.