Робърт Лъдлъм - Ултиматумът на Борн

— Много повече — съгласи се Джейсън, като я прекъсна. — Той беше хранилището на най-секретните френски секретни и разузнавателни тайни, предавани на Чакала от неговата жена, съпругата на един виден генерал.

— Не знаех за това, докато генералът не я уби. Мисля, че името му беше Вилие.

— Точно така — Джейсън погледна над пътеката към все още тъмните води на едно езерце, по повърхността на което плуваха бели лилии, и в съзнанието му се върнаха картини от миналото. — Аз го намерих, по-точно — ги намерих. Вилие седеше на стол с висока облегалка, с пистолет в ръка, а съпругата му лежеше на леглото. Гола, мъртва. Той възнамеряваше да се застреля. Каза, че това била подходяща екзекуция за един изменник, заслепен в себеотдайността си към съпругата си и станал предател на любимата си страна… Убедих го, че има и друг изход, и почти успях — това стана преди тринадесет години. В една странна къща на Седемдесет и първа улица в Ню Йорк.

— Не знам какво се е случило в Ню Йорк, но генерал Вилие бе оставил указания това, което се бе разиграло в Париж, да стане обществено достояние след смъртта му. Щом той умря и истината стана известна, разбрах, че Карлос обезумял от ярост и убил няколко високопоставени военни, само защото били генерали.

— Всичко това е стара история — прекъсна я рязко Борн. — Сега сме тринадесет години по-късно. Какво ще правим?

— Не знам, мосю. Нямам никакъв избор, нали? Предполагам, че един от вас двамата ще ме убие.

— Може и да не е така. Помогнете ми да го намеря и ще се освободите и от двама ни. Ще се върнете на Средиземно море и ще заживеете спокойно. Дори няма да ви се наложи да изчезнете, той като Карлос ще бъде мъртъв и не би могъл да ви намери. Просто ще се върнете там, откъдето сте дошли, след толкова ползотворно прекарани години в Париж.

— Да, разбирам ви. Ползата от вас ли ще дойде?

— Да.

— Ясно… Това ли сте предложили и на Сантос — ползотворно изчезване?

Джейсън се почувства като че ли някой го бе ударил през лицето. Погледна пленничката си.

— Значи все пак е бил Сантос — каза меко той. — Булевард „Льофевр“ е бил капан. Господи, бива си го.

— Той е мъртъв. „Сърцето на войника“ е изчистено и затворено.

— Какво? — Борн погледна отново смаяно Лавие. — Такава ли е била наградата му за това, че ме изстиска?

— Не, за това, че предаде Карлос.

— Не разбирам.

— Монсеньорът има очи навсякъде, сигурна съм, че не сте изненадан. Бе забелязано, че Сантос — абсолютният отшелник, изпрати няколко тежки кашона с основния си доставчик на храни и вчера сутринта не подряза и не напои скъпоценната си градина — един летен ритуал, така предсказуем, както и слънцето. В склада на доставчика му беше пратен човек, който отвори кашоните…

— Книги — вметна тихо Джейсън.

— Оставени на съхранение, докато пристигнат нови указания — допълни Доминик Лавие. — Заминаването на Сантос е трябвало да бъде бързо и тайно.

— И Карлос е разбрал, че никой в Москва не е давал никакъв телефонен номер.

— Моля?

— Нищо… Какъв човек беше Сантос?

— Никога не съм го познавала, дори не съм го виждала. Само съм чувала слухове от прислугата, които не бяха кой знае колко.

— Нямам и време за много. Какви бяха те?

— — Казват, че е кубинец, взел участие в революцията на Фидел и че е задълбочен мислител. Бил е студент по право заедно с Кастро и някога е бил голям атлет. После, както при всички революции, вътрешните борби провалили победите. Фидел изпитвал завист към някои водачи, особено към Че Гевара и човека, когото познавате като Сантос. Когато Кастро станал много важен, тези двамата били още по-важни от него и Фидел не могъл да понесе съперничеството. Че бил изпратен с мисия, която му коствала живота, а срещу Сантос били повдигнати измислени обвинения в контрареволюционна дейност. Оставал час до екзекуцията му, когато в затвора нахлул Карлос със своите хора и го отвлякъл.

— Отвлекли ги? Без съмнение, преоблечени като свещеници.

— Без съмнение. Църквата, с всичките си средновековни безумия, удържала веднъж победа в Куба.

— В гласа ви има горчивина.

— Аз съм жена, а Папата не е. Той е само средновековен.

— И така Сантос обединил усилията си с тези на Карлос — двама разочаровани марксисти, преследващи личната си кауза.

— Това не ми е ясно, мосю, но ако правилно ви разбирам, въображението е черта на изключителния Карлос, а горчивото разочарование е съдбата на Сантос. Той е дължал живота си на Чакала, така че — защо да не му го подчини? Какво друго му оставало?… Докато не дойдохте вие.