Робърт Лъдлъм - Ултиматумът на Борн

— Нито думичка. Каза, че може някой да се е скрил…

— Знам какво казах — натърти бившият консултант на Втори отдел. — Това не променя нищо.

— Значи ти ще останеш тук?

— Да. Ще обикалям бавно и незабележимо из района.

— Разбирам… А какво ще стане с полицейския доклад? С моя доклад?

— Можеш да изложиш част от истината, но, разбира се, не всичката. Била ти е подадена информация — името на информатора не можеш да посочиш, че точно в определения час щяло да се случи нещо, свързано с подразделението на отдела за борба с наркотиците. Поел си начело на един полицейски контингент и не си намерил нищо, но скоро след това твоите високопрофесионални инстинкти са те накарали да се върнеш обратно на мястото. За жалост, било е твърде късно и ти не си успял да предотвратиш касапницата.

— Може дори да бъда похвален — каза сътрудникът и изведнъж се намръщи. — А твоят доклад? — попита тихо той.

— Ще помислим дали въобще е необходимо да го правя, нали? — отвърна възстановеният на длъжност консултант на Втори отдел.

Медицинският екип зави телата на жертвите и ги качи в линейката. През това време аварийната кола вдигна в огромния си контейнер това, което бе останало от взривения фургон. Почистиха платното, като няколко души отбелязаха, че не би трябвало да се стараят толкова, иначе никой няма да може да познае булеварда. След четвърт час работата беше привършена. Аварийната кола тръгна, а самотният патрулиращ се присъедини към екипа й, за да го оставят при най-близкия полицейски телефон след няколко пресечки. Бе минал четири часът сутринта и скоро зората щеше да обагри небето над Париж, преди да започне шумният човешки карнавал. Вече единствените признаци на живот на булевард „Льофевр“ бяха петте светещи прозореца в редицата от каменни сгради, контролирани от Карлос Чакала. В стаите зад тях имаше мъже и жени, на които не бе позволено да спят. Те трябваше да работят за своя Монсеньор.

Борн седна на тротоара, протегна крака и опря гръб на вътрешната стена на склада, намиращ се срещу сградата, където изплашеният, но свадлив хлебар и дръзката монахиня се бяха изправили срещу полицията. Бернардин се намираше в подобно място на около стотина метра по-надолу, точно срещу първата сграда, където бе спряла колата на Чакала за обречения си на смърт товар. Имаха твърда уговорка: Джейсън щеше да проследи и отвлече със сила лицето, което първо излезеше от която и да е сграда. Ветеранът на Втори отдел щеше да последва човека, който щеше да излезе втори, и щеше да разбере къде отива, но без да установява какъвто и да било контакт. Борн смяташе, че или хлебарят, или монахинята щяха да бъдат свръзката на убиеца, затова си избра северния край на редицата от здания.

Той бе отчасти прав, но не бе очаквал затруднения от страна на персонала и превозните средства. В пет часа и седемнадесет минути от южната страна на зданията се зададоха два велосипеда, карани от монахини в пълни църковни одеяния и бели шапки. Те спряха пред къщата, за която се предполагаше, че трябва да е местонахождението на Сестрите на Магдалена, и звъннаха с приглушените звънчета на кормилата. Вратата се отвори и от нея се показаха още три монахини, всяка с велосипед. Те слязоха по тухлените стъпала и се присъединиха към своите сестри-благотворителки. Монтираха внимателно седалките и процесията тръгна по улицата. Единственият успокоителен факт за Джейсън бе, че възмутената монахиня на Карлос остана най-отзад. Без да знае какво точно ще се случи, но твърдо убеден, че нещо трябва да се случи, Борн изскочи от скривалището си и се затича през тъмния булевард. Щом доближи сенките на празния парцел до къщата на Чакала, се отвори друга врата. Джейсън коленичи и видя как дебелият сприхав хлебар се спусна по тухлените стъпала като птица и пое на юг.

„Дойде редът и на Бернардин“ — помисли Борн, изправи се и затича след процесията от монахините на колела.

Уличното движение в Париж е една неизчерпаема загадка, независимо от часа на деня или нощта. Освен това, то подсигуряваше правдиви извинения за онзи, който желаеше да подрани или закъснее, да пристигне точно където трябва или обратното. Казано накратко, в увлечените в унищожителната си необузданост парижани зад воланите почти липсваха следи от цивилизованост. Може би в това отношение ги надминаваха само техните колеги от Рим и Атина. Същото важеше и за Сестрите на Магдалена и особено за досадната игуменка, която се държеше като квачка и караше сама най-отзад. При пресечката с Рю Льокурб в Монпарнас колона от камиони с продукти й попречи да продължи с религиозните си колежки. Тя им махна весело с ръка и свърна рязко в една тясна, странична улица, като изведнъж завъртя педалите по-бързо. Борн, който усещаше как пулсира раната на врата му, получена на остров Транкуилити, не усили крачка. Не беше необходимо. Върху зданието в началото на улицата имаше знак с бели букви, на който пишеше IMPASSE — улица без изход.