Робърт Лъдлъм - Ултиматумът на Борн

Изведнъж се появи друга фигура. Това беше жена с малък куфар в едната ръка и голяма дамска чанта в другата. Тя заговори на мъжа в черния шлифер и вниманието на пазача се насочи към тях двамата. Борн запълзя бавно на лакти и колене, които се удряха тихо по паважа, докато стигна най-близката точка до колата, от която можеше да наблюдава сцената на стълбището с минимален риск да бъде забелязан. Видя, че двамата от охраната, които стояха на улицата, непрекъснато примигваха в лъча на ярката светлина и това го успокои. Положението беше толкова чисто, колкото можеше да бъде при тези обстоятелства. Всичко сега бе въпрос на синхрон, на точност и на целия опит, който можеше да повика на помощ, останал от времената, които често си спомняше доста неясно и смътно, или пък бяха отминали много отдавна. Сега беше длъжен да си припомни всичко. Инстинктът трябваше да му помогне през неясните мъгли на паметта му. Сега. Краят на кошмара идваше.

Започна се! Изведнъж последва особена активност около вратата и навън излезе трета фигура, която се присъедини към другите две. Мъжът бе по-висок от другия, на главата си имаше барета и в ръката си носеше чанта за документи. Очевидно издаваше нареждания, които засягаха и охраната при задните врати. Човекът изтича през тротоара и новопоявилият се хвърли чантата надолу през стъпалата. Мъжът мушна мигновено автомата под лявата си мишница и хвана с лекота кожената чанта във въздуха.

— Allez-vous-en. Nous partons! Vite! 53 53 Влизайте! Тръгваме! Бързо! (фр) — Б. пр. — извика вторият човек и показа с жест на другите двама на стълбището да тръгнат преди него към колата. Те го послушаха, като мъжът с шлифера се присъедини към охраната при задните врати, а жената придружи този, който издаваше нарежданията… Чакала? Беше ли това Карлос? Дали?

Борн отчаяно се молеше да е той и сигурно беше! Звукът от затварянето на вратата на автомобила откъм страната на тротоара бе последван от запалването на мощния двигател. И двете неща бяха сигнал. Останалите трима души от охраната се втурнаха от постовете си към задните врати на колата. Качиха се един по един след мъжа с черния шлифер, като повдигаха крак, хващаха се с ръце за металните рамки и с рязко напъване на мускулите скачаха вътре. Тогава се пресегнаха с две ръце за вътрешните дръжки на вратите…

Сега! Борн издърпа шпилката на гранатата, скочи на крака и затича към затварящите се врати така, както никога не бе тичал през живота си. Хвърли се, завъртя тялото си във въздуха, приземи се по гръб, като при това хвана лявото крило, и хвърли гранатата вътре. Пусковият механизъм остана в ръката му. Трябваше да избухне след шест секунди. Джейсън застана на колене и затръшна вратата с протегнати ръце. Последва залп от стрелба. И стана неочаквано чудо! Тъй като колата на Чакала бе бронирана, бе невъзможно куршумите да излязат навън! Стоманата не бе разкъсана никъде, а само се чуваше глухо думкане, свистенето на рикошетите… и писъците на ранените вътре.

Ослепително светещата кола се стрелна напред по булевард „Льофевр“ а Борн скочи и побягна към пустите складове на източната страна на улицата. Бе почти пресякъл широкото платно, когато стана невъзможното. Невъзможното!

Колата на Чакала избухна. Експлозията озари нощното небе на Париж и в този момент от най-близкия ъгъл с писъка на гумите се появи кафява лимузина. Прозорците й бяха отворени и през тях се виждаха мъже, стиснали автомати в ръцете си, които сееха куршуми във всички посоки, като стреляха оглушително и безразборно. Джейсън се хвърли в сенките на най-близката чупка във витрините и се сви като ембрион, приемайки не със страх, а с ярост факта, бе може би това бяха последните мигове от живота му. Беше се провалил. Беше провалил Мари и децата!… Но нямаше да умре по този начин! Скочи от циментовата площадка с пистолет в ръка. Щеше да убива, да убива! Това беше начинът на Джейсън Борн.

И тогава се случи невероятното. Невероятното! Сирена ли беше това? Полицията? Кафявата лимузина се стрелна напред, заобиколи горящите останки от фургона на Чакала и изчезна в тъмните улици точно когато патрулната кола се появи с виещи сирени от противоположната страна на тъмния булевард. Гумите й изсвириха и тя спря само на метри от пламъците на унищожения автомобил. „Вече нищо не разбирам!“ — помисли си Джейсън. Там, където преди имаше пет патрулни коли, сега се бе върнала само една. Защо? Но дори и този въпрос беше излишен. Карлос бе разработил стратегия, използваща не една, а седем, може би осем примамки и всички те имаха своите удължения. Всички бяха обречени на ужасна смърт от човека, ненадминат в самозащитата. Чакала бе изскочил от капана. Наемният убиец го бе надиграл отново, но не го беше убил. Щеше да има друг ден, друга нощ.