Робърт Лъдлъм - Ултиматумът на Борн

Това беше всичко, което бе искал да види тази вечер. Трябваше да обмисли нещата и може би да наеме хора, както го беше правил в миналото. Хора, които можеха да бъдат заменени и които не означаваха нищо за него. Хора, на които можеше да плати или които можеше да подкупи, да изнуди или заплаши, и така да ги накара да правят това, което искаше от тях, без никакви обяснения.

— Току-що забелязах мой познат, с който трябваше да се видя тук — каза той на Морис и Ралф, които едва ли разбираха какво им говори. — Вика ме да изляза навън.

— Оставяш ли ни? — захленчи белгиецът.

— Хей, човече, не го прави — добави младият американец-южняк.

— Само за тази нощ. — Борн се наведе над масата. — Работя с още един легионер — той се занимава с нещо, в което играят големи пари. Не ви познавам, но ми изглеждате разбрани хора. — Борн извади пачка банкноти и отброи хиляда франка — по петстотин за всеки от сътрапезниците му. — Приберете ги, бързо!

— Брей че работа!

— Merde! 43 43 По дяволите! (фр.) — Б. пр.

— Не ви гарантирам нищо, но може би ще можем да ви използваме и да ни помогнете. Затваряйте си устата и излезте оттук десет-петнадесет минути след мен. И никакво вино повече. Утре ви искам трезви… Кога се отваря това място, Морис?

— Не съм сигурен дали въобще се затваря. Бивал съм тук и в осем сутринта. Разбира се, тогава не е толкова претъпкано…

— Бъдете тук около обед. Но с бистри глави, ясно ли е?

— Ще бъда le caporal extraordinaire 44 44 Изключителният ефрейтор (фр.) — Б. пр. на Легиона. Човекът, който някога бях! Трябва ли да съм с униформа? — Морис се оригна.

— Не, по дяволите.

— Аз ще сложа костюм и вратовръзка. Имам костюм и вратовръзка — честно! — Американецът хлъцна.

— Не. И двамата ще бъдете облечени така, както сте сега, но главите ви трябва да бъдат наред. Разбрахте ли ме?

— Звучиш ми много по американски, mon ami.

— Определено.

— Не е така, но все пак истината тук не е необходима, нали така?

— Знам какво иска да каже. Научил съм го много добре. Човек не може да послъгва с костюм и вратовръзка.

— Никаква вратовръзка, Ралф. Ще се видим утре.

Борн се измъкна от сепарето и изведнъж се сети нещо. Вместо да тръгне към вратата, той си проправи внимателно път към отдалечения край на бара, където беше огромният плешив барман. Нямаше свободни места, затова се вмъкна странично между двама клиенти — внимателно и учтиво, поръча си едно „Перно“ и помоли за салфетка, на която да напише една бележка — уж нещо съвсем лично, което да не стане достояние никому. На обратната страна на салфетката, украсена с нескопосно изрисувани оръжия, той написа на френски следния текст:

Гнездото на една птица струва милион франка. Цел: поверителен делови съвет. Ако се интересувате, елате при стария завод след тридесет минути. Това няма да ви навреди с нищо. Още 5000 франка, ако сте сам.

Борн скри в ръка салфетката с една банкнота от сто франка в нея и даде знак на бармана. Той оправи очилата си с метални рамки, като че ли непознатият посетител се държеше безочливо. Премести бавно огромното си тяло напред и облегна дебелата си татуирана ръка на бара.

— Какво е това? — попита дрезгаво барманът.

— Написал съм ви една бележка — отвърна Хамелеона, като гледаше твърдо мъжа. — Сам съм и се надявам, че ще изпълните молбата ми. Макар да съм ранен и инвалид, не съм беден.

Борн се протегна бързо към ръката на бармана, но кротко — много кротко му предаде салфетката с банкнотата. Погледна умоляващо за последен път удивения човек, обърна се и тръгна към вратата, като накуцваше подчертано.

Отвън той забърза по напукания асфалт към началото на алеята. Прецени, че изпълнението на бара му е отнело между осем и дванадесет минути. Знаеше, че барманът го наблюдава, докато излизаше, затова нарочно не се опита да провери дали двамата му сътрапезници бяха още на масата, но предположи, че са там. Белгиецът и американецът не бяха в най-добрата си форма и в тяхното състояние минутите нямаха значение. Надяваше се все пак, че сумата от петстотин франка щеше да ги накара да почувстват известна отговорност и ще си тръгнат скоро, както им бе поръчано. Колкото и да беше странно, имаше повече вяра на Морис-Рьоне, отколкото на младия американец, който се бе представил като Ралф. В бившия ефрейтор от Чуждестранния легион бе насаден автоматичен рефлекс по отношение на заповедите. Той ги изпълняваше сляпо, независимо дали беше пиян, или трезвен. Поне така се надяваше Джейсън. Не беше задължително, но би могъл да използва помощта им, ако — ако барманът от „Сърцето на войника“ бе достатъчно заинтригуван от изключителната сума, упомената в бележката, и от разговора насаме с един инвалид, когото очевидно би могъл да убие с една от татуираните си ръце.