Робърт Лъдлъм - Ултиматумът на Борн

Борн изчака на улицата. В алеята светлината от уличните лампи постепенно отслабваше. Все по-малко и по-малко хора влизаха или излизаха, като тези, които пристигаха, бяха в по-добра форма от тези, които си отиваха. Всички преминаваха край Джейсън, без дори да погледнат към скитника, който се влачеше покрай тухлената стена.

Инстинктът надделя. Белгиецът измъкна през вратата доста по-младия американец и след като тя се затвори, го удари по лицето, като му говореше завадено, че трябва да изпълнява заповедите, тъй като вече са богати и могат да станат още по-богати.

— Това е по-добре, отколкото да бъдеш застрелян в Ангола!

— извика бившият легионер, достатъчно силно, че да го чуе Борн. — Защо ли го направиха?

Джейсън ги спря на входа на алеята и ги задърпа към тухленото здание.

— Аз съм — каза твърдо той.

— Sacrebleu! 45 45 Дявол да го вземе! (фр.) Б. пр.

— Какво става, по дяволите!…

— Тихо! Ако искате, тази вечер можете да припечелите по още петстотин франка. Ако ли пък не — има две дузини други мъже, които са готови да ги получат.

— Ние сме другари — запротестира Морис-Рьоне.

— А аз ще ти счупя главата, задето та-а-ка ни уплаши… Обаче той има право — ние сме другари, но, надявам се, това няма да ни забърка с комисарите, а, Морис?

— Taisez-vous! 46 46 Я млъкнете! (фр.) — Б. пр.

— Това означава да млъкнеш — обясни Борн.

— Зна-а-ам. Чувал съм го много пъти…

— Слушайте ме. В близките няколко минути може би ще излезе барманът и ще ме потърси. Може би да, може би не — просто не знам. Той е едър, плешив мъж, с очила. Познавате ли го?

Американецът сви рамене, но белгиецът кимна с олюляващата се глава и заговори през стиснати устни.

— Казва се Сантос и е espagnol.

— Испанец?

— Или latino-américain. Никой не знае.

„Илич Рамирес Санчес“ — помисли Джейсън. Карлос Чакала. Венецуелец по рождение, отритнат от обществото терорист, с когото дори Съветите не са успели да се оправят. Естествено е той да реши да си върне за всичко това.

— Колко добре го познаваш?

Сега бе ред на белгиеца да свие рамене.

— Той е абсолютният господар в „Сърцето на войника“. Известен е с това, че е готов да разбие главата на всеки, който се държи зле. Винаги най-напред сваля очилата си и това е първият знак, че ще се случи нещо такова, на което дори изпитани войници не желаят да бъдат свидетели…

— Може би ще дойде, тъй като иска да се срещне с мен, а не защото иска да ми навреди.

— Това не е…

— Не е необходимо да знаете подробностите, те не ви касаят. Но ако Сантос излезе от вратата, искам да го заговорите и да го задържите. Можете ли да го направите?

— Mais certainement 47 47 Но, разбира се! (фр.) — Б. пр. . Случвало ми се е няколко пъти да спя на една кушетка горе, като Сантос лично ме е отвеждал там, щом дойдат жените да чистят.

— Горе?

— Той живее на втория етаж, над кафенето. Разправят, че никога не напуска сградата, никога не излиза из улиците, дори до магазините. Всичко необходимо се купува от други хора или се доставя.

— Разбирам. — Джейсън извади парите си и даде по още петстотин франка на всеки. — Върнете се в алеята и ако Сантос излезе, спрете го и се дръжте така, като че ли сте пили прекалено много. Поискайте му пари или бутилка пиене — каквото и да е.

Морис-Рьоне и Ралф стиснаха парите като деца и се спогледаха хем заговорнически, хем победоносно. Франсоа, лудият легионер, раздаваше пари, като че ли ги печаташе сам! Общото им въодушевление нарастваше.

— Колко време искаш да се дърляме с този пуяк? — попита американецът от далечния Юг.

— Ще му проглуша ушите на тоя плешивец! — допълни белгиецът.

— Няма нужда, само толкова, колкото да се уверя, че е сам — каза Борн, — че никой не идва с него или след него.

— Лесна работа, човече.

— Ще заслужим не само парите ти, но и уважението ти. Имаш думата на един ефрейтор от Легиона!

— Трогнат съм. А сега се връщайте.

Двамата мъже тръгнаха със залитане по алеята. Американецът потупваше победоносно белгиеца по рамото. Джейсън се облегна на тухлената стена откъм улицата, на десетина сантиметра от края на зданието и се притаи. Минаха шест минути и тогава чу думите, които така отчаяно чакаше.

— Сантос! Моят голям и добър приятел Сантос!

— Какво правите тук, Рьоне?

— На моя млад приятел американец му прилоша на стомаха, но вече му мина — повърна.

— Американец?…

— Позволи ми да ти го представя, Сантос. Той се готви да стане голям войник.

— Нима се подготвя детски поход?