Робърт Лъдлъм - Ултиматумът на Борн

— Знаеш ли какво — каза Борн и махна палеца си, — като се върнеш, ще се редуваме, а аз ще те черпя по едно всеки път, когато успееш да ме повалиш, става ли?

Набитият мъж се засмя лека-полека, загледан в Джейсън.

— Хей, бива си те теб.

— Не ме бива кой знае колко, но определено не съм човек, който налита на бой. Майната му, та ти ще ме строполиш на пода.

Борн пусна мускулестата ръка.

— Не съм особено уверен в това — каза мъжът, който вече се смееше, хванал китката си. — Сядай, сядай! Ще пусна една вода и като се върна, аз ще почерпя. Не ми изглеждаш на човек, фрашкан с пари.

— Е, както казват хората — понякога външността лъже — отвърна Джейсън и седна отново. — Имам и други, по-хубави дрехи. Но един стар приятел ми определи среща тук и ми каза да не ги нося… Току-що се завърнах с добри пари от Африка. Нали разбираш — обучавах диваците.

Очите на мъжа се разшириха.

— Африка? — прекъсна го непознатият. — Знаех си! Бил си в ЛПН.

Това, което бе останало от банките с данни в паметта на Хамелеона, му разшифрова съкращението. Легион Патриа Ностра. Френският Чуждестранен легион — наемниците на света. Не бе имал точно това предвид, но щеше да свърши работа.

— Господи, и ти ли? — попита той отново с груб глас, но съвсем невинно.

— La Legion étrangère! „Легионът на нашето отечество!“

— Тихо! Ти си луд!

— Разбира се, ние не се издаваме. Завиждат ни много и това е естествено, тъй като бяхме най-добрите и ни плащаха за това. Но все пак тук наоколо са наши хора. Soldieres!

— Кога напусна Легиона? — попита Борн и почувства как облак обгръща мозъка му, което можеше да се окаже обезпокоително.

— А, преди девет години! Изхвърлиха ме преди да ме наемат за втори път. Бях прекалено тежък. Бяха прави и вероятно така ми спасиха живота. Аз съм от Белгия, ефрейтор.

— Аз бях уволнен преди месец, преди да изтече първия ми срок. Раниха ме по време на нашествието в Ангола и разкриха, че съм по-възрастен от посоченото в документите. Не плащат за продължително лечение.

Колко лесно излизаха думите от устата му.

— Ангола? Ние ли го направихме? Какво смятат за това на Ке д’Орсе?

— Не знам. Аз съм войник, изпълнявам заповедите и не задавам въпроси на тези, които не разбирам.

— Седни! Ще ми се пръсне мехурът. Връщам се веднага. Може да се окаже, че имаме общи познати… Никога не съм чувал за операция в Ангола.

Джейсън се облегна на издадения бар-плот и си поръча бира, доволен, че музиката бе прекалено висока, а барманът твърде зает, за да чуе разговора им. При все това беше безкрайно благодарен на Свети Алекс Конклински, чийто най-важен съвет към полевите агенти бе „гледай първо да получат лошо впечатление от теб, а след това — добро“, като неговата теория твърдеше, че преходът от враждебност към приятелство е много по-сигурен, отколкото обратното. Успокоен, Борн отпи от бирата. Беше спечелил един приятел в „Сърцето на войника“. Бе нещо незначително и постигнато чрез лек сблъсък, но бе жизненоважно и може би не чак толкова незначително.

Човекът се върна, преметнал яката си ръка върху рамото на един младеж — на малко повече от двадесет години, среден на ръст, на вид доста силен физически. Беше облечен с американско яке. Джейсън понечи да стане.

— Стой, стой! — извика новият му приятел, като се наведе напред, за да може Борн да го чуе на фона на разговорите и музиката.

— Доведох ти един девственик.

— Какво?

— Толкова бързо ли си забравил? Готви се да стане наемник на Легиона.

— О, така ли — засмя се Джейсън, за да прикрие гафа си. — Почудих се, че на такова място…

— На такова място — прекъсна го мъжът, — хората могат да приемат или да се откажат, ако не им стиска. Мисля, че той иска да разговаря с теб. Американец е и френският му е отчайващ, но ако говори бавно, можеш да го разбереш.

— Не е необходимо — каза Джейсън на английски с лек акцент. — Израсъл съм в Нюшател, но прекарах и няколко години в Щатите.

— Радвам се да го чуя.

Говорът на американеца бе силно южняшки, усмивката му беше искрена и очите му нащрек, но в тях не се четеше страх.

— Тогава да започнем отначало — каза със силен акцент белгиецът на английски. — Аз се казвам… Морис — хубаво име, като всяко друго. Моят млад приятел се казва Ралф — поне така твърди. Как се казва нашият ранен герой?

— Франсоа — отвърна Борн, като мислеше за Бернардин, и се запита как ли се оправя той на двете летища. — И съвсем не герой — героите умират бързо… Поръчайте си нещо за пиене, аз плащам.