Робърт Лъдлъм - Ултиматумът на Борн

— Кажи — какво виждаш! — извика отново той.

— Много е тъмно тук — отвърна Mo, който видя през предното стъкло това, което искаше. Пътуваха по селски път, толкова тесен и толкова селски, че следващото ниво след него беше черен път. Където и да го караха, това ставаше по много заобиколен маршрут.

— Отвори оня шибан прозорец! — изрева пазачът. Главата му все още беше извърната, очите му гледаха към пътя, а зейналата му уста приличаше на карикатура на Орка — китът, който се кани да повърне. — Не крий нищо от мен. Ще му строша проклетите пръсти на онзи никаквец! Ще прави шибаните си операции с лакти!… Казах на загубената си сестра, че никакъв го няма — честно. Макар че все чете разни книжки и въобще не се появява на улицата — разбираш ли какво искам да кажа?

— Ако спреш да крещиш за малко, ще мога да погледна по-добре — каза Панов, докато сваляше прозореца от своята страна и видя само дървета и диви шубраци край определено селския път, който едва ли можеше да бъде намерен на много карти. — Ето сега — продължи Mo и вдигна хлабаво вързаните си ръце към устата на пазача. Очите му обаче не гледаха към него, а останаха приковани към пътя.

— О, Господи! — извика Панов.

— Какво? — изпищя капо субординато .

— Гной. Навсякъде виждам джобове, пълни с гной. И на горната, и на долната челюст. Най-лошият признак.

— Боже мой!

Колата се отклони рязко, но недостатъчно.

Огромно дърво. Там отпред. От лявата страна на пустия път! Морис Панов метна вързаните си ръце върху кормилото, надигна тялото си от седалката и завъртя волана наляво. И точно преди колата да се удари в дървото, се хвърли надясно, свит като ембрион.

Сблъсъкът беше страхотен. Звукът от разбито стъкло и смачкан метал бе съпроводен от съскането на парата, излитаща през спуканите цилиндри, а все по-силните пламъци, идващи изпод тях, щяха скоро да стигнат до резервоара. Пазачът стенеше в полусъзнание, лицето му кървеше. Панов го издърпа от останките колкото можа по-далеч от колата. Накрая изтощението му взе връх — точно преди колата да експлодира.

Постепенно дишането му се успокои, но страхът все още не си беше отишъл. Mo освободи хлабаво вързаните си ръце и извади парчетата стъкло от лицето на пазача. После провери за счупвания — дясната ръка и левият крак бяха кандидати, и написа с писалката на капо субординато на извадените от джоба му листчета, откраднати от някакъв хотел, за който никога не бе чувал, диагнозата си. Между нещата, които взе, беше един пистолет, който бе тежък и твърде голям за джоба му, затова го втъкна в колана си.

Достатъчно. И за Хипократ има граници.

Панов претърси дрехите на пазача, удивен от сумата, която намери в него — около шест хиляди долара, и от различните шофьорски книжки — на пет различни лица от пет различни щата. Взе парите и книжките, които възнамеряваше да предаде на Алекс Конклин, но остави непокътнат портфейла на капо субординато . В него имаше снимки на семейството му, на децата, внуците и различните роднини. Някъде между тях беше един млад хирург, който той издържаше в медицинското училище. „Ciao, anoco“ — помисли си Mo и се заизкачва към пътя. Изправи се, приглади дрехите си и се опита да си придаде колкото може по-представителен вид.

Здравият разум му казваше, че трябва да продължи на север — в посоката, в която пътуваше колата. Да се връща на юг бе не само безсмислено, но евентуално и опасно. И изведнъж осъзна всичко.

Мили Боже! Какво направих току-що!

Mo започна да трепери. Опитният психиатър в него му казваше, че това бе посттравматичен стрес.

Глупости, голям тъпак си! Това не беше ти!

Започна да върви, после продължи и ходеше, ходеше и ходеше. Пътят не бе селски, а забравено от Бога шосе. Наоколо нямаше никакви следи от цивилизация, никаква кола и в двете посоки, никаква къща — даже и останки от някоя стара ферма, никоя примитивна каменна стена, която поне би доказала, че по тези места е имало човешки същества. Изминаваше миля след миля и постепенно Mo се пребори с проявите на изтощението, дължащо се на наркотиците. Колко ли време го бяха държали? Бяха взели часовника му, който показваше деня и датата с невероятно ситни символи, така че нямаше никаква представа нито за датата, нито колко време бе минало, откакто го бяха отвлекли от болницата „Уолтър Рийд“. Трябваше да намери телефон. Трябваше да се обади на Алекс Конклин. Скоро трябваше да се случи нещо!

И то се случи.

Морис чу усилващото се ръмжене на двигател и се обърна. От юг бързо се задаваше червена кола. Не, тя не се задаваше — тя направо летеше с педал на газта, натиснат до пода. Той замаха неистово ръце — израз на безсилие и зов за помощ. Безрезултатно. Автомобилът се стрелна край него като размазано петно… после, за негова приятна изненада, въздухът се изпълни с прах и писък на спирачки. Колата спря! Той се затича, припомняйки си думите на майка си, повтаряни неспирно, когато беше дете в Бронкс: „Винаги казвай истината, Морис. Това е щит, който Господ ни дава, за да запазим добродетелта си.“