Робърт Лъдлъм - Ултиматумът на Борн

— Сигурен съм, че не искаш да го чуеш…

— Стига глупости. Да кажем, ако се видим след някой и друг ден и аз ти дам списък с имена, за всяко от които имаме информация и които мисля, че ще те заинтересуват; ти вземаш едно или две от тях, а може и никое — какво би загубил от това? Аз ще определям таксата в зависимост от информацията. Тя може да е само една или две хилядарки, може да е двадесет, а може да е и гратис, кой знае? Ще бъда честен, тъй като искам да работя с теб, capisce?

— Разбирам те напълно — отговори адвокатът, — но е време да вървя… Донеси ми списъка, Луис.

Гостът тръгна към малкото мраморно фоайе.

— Нямаше ли дипломатическо куфарче със себе си, а, синьор авокато?

— И да разстроя не чак толкова деликатния механизъм на входната ти врата?

— Хей, светът навън е пълен с насилие.

— Нямах представа за това.

Адвокатът от „Уолстрийт“ си тръгна и при звука от затварящата се входна врата, Луис се втурна през стаята към инкрустираното бюро в стил „Кралица Ана“ и буквално се нахвърли на френския телефон от слонова кост. Както винаги, потропа два пъти по високия, тънък инструмент, преди да хване поставката с едната ръка и да започне да избира с другата.

— Педераст скапан! — измърмори той. — Проклет бояджия!… Марио?

— Здрасти, Лу — отвърна приятният глас в Ню Рошел. — Обзалагам се, че се обаждаш, за да кажеш честит рожден ден на Антъни, а?

— На кого?

— На моето момче, Антъни. Днес става на петнадесет години, забрави ли? Цялото семейство е в градината и само теб те няма. Липсваш ни, братовчеде. Лу, да знаеш каква градина! Аз съм истински художник.

— А може би и още нещо.

— Какво?

— Купи един подарък за Антъни и ми изпрати сметката. Щом става на петнадесет, може би трябва да му осигуриш някоя курва. Готов е да стане мъж.

— Лу, прекаляваш. Има други неща…

— Има само едно нещо, Марио, и искам да чуя истината, иначе ще ти откъсна носа!

Последва кратка пауза, преди да прозвучи приятният глас на палача от Ню Рошел.

— Не заслужавам да ми говориш по този начин, cugino 31 31 Братовчеде (ит.) — Б. пр. .

— Може би да, може би не. От къщата на онзи генерал в Манасас е била взета някаква книга, много ценна книга.

— Разбрали са, че я няма, така ли?

— Мамка му! Ти ли я взе?

— Да, Лу. Исках да ти я подаря, но я изгубих.

— Изгубил си я? Какво, по дяволите, си направил? Да не си я оставил в някое такси?

— Не, тичах, за да спася живота си. Онзи маниак с ракетите, как му беше името — Уеб, стреляше подире ми по пътя. Един куршум ме одраска, паднах и гадната книга изхвръкна от ръката ми — точно тогава пристигна полицейската кола. Той я взе, а аз побягнах с все сила към оградата.

— Уеб я е взел?

— Предполагам.

— Боже Господи!

— Има ли нещо друго, Лу? Точно се канехме да запалим свещичките на тортата.

— Да, Марио, може би ще имам нужда от теб във Вашингтон. Трябва ми един голям шпионин без един крак, но с една книга.

— Хей, cugino, почакай. Знаеш правилата ми. Винаги месец почивка между две делови пътувания. Колко време бях в Манасас? Шест седмици. А миналия май в Кий Уест — три, че даже почти четири седмици. Не мога да се обаждам, не мога да напиша даже една картичка — не, Лу, един месец. Имам задължения към Анджи и децата. Не искам да бъда родител, който все отсъства. Децата трябва да имат модел на ролята, разбираш ли какво искам да кажа?

— Имал съм братовчед като Ози Нелсън 32 32 Герой от телевизионен сериал, идеалният баща, почти побъркан на тази тема. — Б. пр. !

Луис тръшна телефона и моментално го сграбчи, щом падна на бюрото. Върху деликатната дръжка се появи пукнатина.

— Най-добрият стрелец в бизнеса, а е хахо — промърмори капо супремо , докато избираше вбесен нов номер. Щом чу сигнала „свободно“, ядът и безпокойството изчезнаха от гласа му. Но макар и да не се забелязваше, той още не се беше успокоил напълно. — Здрасти, Франк, как е най-близкият ми приятел?

— О, здрасти, Лу — дочу се плавен, но колеблив и отпаднал глас от скъпия апартамент в Гринуич Вилидж. — Може ли да ти се обадя след две минути? Току-що дойде такси да вземе майка ми, връща се в Джърси. Става ли?

— Разбира се, момчето ми. След две минути.

Майка му? Мръсник такъв! Il pinguino! Луис отиде до огледалния бар с мраморен плот и розови ангели, летящи над бутилките уиски. Наля си пиене и пое няколко пъти дъх, за да се успокои. Телефонът на бара иззвъня.

— Да? — каза той, като взе внимателно крехката слушалка.