Робърт Лъдлъм - Ултиматумът на Борн

Вредата, нанесена на него, бе неопределима — той го разбираше. Това, което не му беше ясно, бе защо още е жив. Дори по-озадачаващ беше фактът, че с него се държаха почтително. Защо неговият пазач с глупавата черна маска на лицето бе толкова любезен, а храната — обикновена и съвсем сносна? Като че ли сега принудителното му пленничество имаше за цел да възстанови силите му — дълбоко изцедени от опиатите, и да го накара да се почувства колкото се може по-удобно при изключително тежките обстоятелства. Защо?

Вратата се отвори и в стаята влезе маскираният му пазач — нисък, набит мъж със стържещ глас, по който Панов определи, че произхожда някъде от североизточните щати или може би от Чикаго. В друга ситуация той би му изглеждал забавен — едрата му глава бе твърде голяма поради тъпото покривало на самотен рейнджър, което в никакъв случай не би му пречило да го разпознае мигновено. Но при сегашното положение на нещата пазачът съвсем не беше забавен. В сервилността му имаше нещо заплашително. На лявата му ръка бяха преметнати дрехите на психиатъра.

— Е, докторе, трябва да се обличаш. Погрижих се всичко да бъде изпрано и изгладено, дори и долните ти гащи. Какво ще кажеш?

— Нима имаш собствена пералня и сушилня тук?

— Ама не, разбира се, ние ги занесохме в… О, не, няма да ме прекараш, докторе! — Пазачът се усмихна и жълтеникавите му зъби се показаха. — Много умно, а? Мислиш, че ще ти кажа къде сме, а?

— Просто бях любопитен.

— Да, сигурно. Като моя племенник, синът на сестра ми, който все е „просто любопитен“ и ме пита разни работи, на които не искам да отговарям. Като например: „Хайде, вуйчо, как ще ме издържаш в медицинското училище, а?“ Да! Той е лекар като теб, какво ще кажеш?

— Бих казал, че братът на майка му е много великодушен човек.

— Да, ти какво би направил, а?… Хайде, докторе, обличай тия работи, тръгваме на малко пътешествие.

Пазачът подаде дрехите на Mo.

— Предполагам, че ще е глупаво, ако попитам къде отиваме — каза Панов, стана от стола, свали болничната пижама и облече долните си гащета.

— Много глупаво.

— Но, предполагам, не толкова, колкото фактът, че племенникът ти не ти е казал нищо за един симптом, който аз бих сметнал за малко обезпокоителен, ако бях на твое място.

— За какво говориш?

— Може би нищо особено — отвърна Панов, докато обличаше ризата си. Седна отново и обу чорапите си. — Кога за последен път си виждал племенника си?

— Преди няколко седмици. Давам му малко пари за издръжката. Хей, това майките са отвратително нещо! Що ме питаш кога съм видял никаквеца за последно?

— Просто се чудех дали ти е казал нещо.

— За какво?

— За устата ти. — Mo връзваше обувките си и посочи с глава. — Над бюрото има огледало, иди при него.

— И какво? — Капо субординато 24 24 Нисш главатар (ит.) — Б. пр. отиде бързо до огледалото.

— Усмихни се.

— На какво?

— На себе си… Погледни жълтото по зъбите си, тъмночервените си венци, виждаш ли как са се откроили?

— Е, и какво от това? Винаги са били такива…

— Може и нищо да не е, но би трябвало той да го е забелязал.

— За Бога, какво да забележи?

— Оролната амелобластома. По всяка вероятност.

— Какво, по дяволите, е това? Не си мия често зъбите и не обичам зъболекарите. Те са касапи!

— Искаш да кажеш, че не си бил на зъболекар от доста време?

— Е, и? — Капо оголи зъби срещу огледалото.

— Това вероятно обяснява защо племенникът ти не ти е казал нищо.

— И защо?

— Може би смята, че ходиш редовно на прегледи, и е решил, че там трябва да ти обяснят всичко.

Панов се изправи с вързани обувки.

— Нещо май не схващам.

— Ами сигурно той е много благодарен за всичко, което си направил за него, и оценява щедростта ти. Мога да разбера колебанието му сам да ти каже.

— Какво да ми каже? — Пазачът му се извърна от огледалото.

— Може и да греша, но ти наистина трябва да отидеш на периодентист. — Mo облече сакото си. — Готов съм. Какво ще правим сега?

Очите на капо субординато бяха присвити, а сбръчканото му чело издаваше объркването и подозрението му. Той бръкна в джоба си и извади голяма черна кърпа.

— Съжалявам, докторе, но трябва да ти вържа очите.

— За да можеш да ми пръснеш черепа в момент, в който нищо не подозирам?

— Не, докторе. Никакво бам-бам за тебе. Ти си твърде ценен.

— Ценен? — риторично попита капо супремо в разкошната си всекидневна на Бруклин Хайтс. — Той е като златна жила, внезапно появила се на земята и кацнала в чинията със супата ти. Този евреин е работил по главите на някои от най-големите лазани във Вашингтон. Папките му сигурно струват колкото целия Детройт.