Робърт Лъдлъм - Ултиматумът на Борн

— Значи той го е прехвърлил на мен, Карлос ми го е прехвърлил!

— Бих казал, че Чакала е изобретателно копеле. Ти тръгваш по следите му и той използва договор, с който ти връзва ръцете в Париж.

— Тогава ще преобърнем нещата!

— За какво, по дяволите, говориш? Ти трябва да изчезнеш.

— Невъзможно. Докато той смята, че бягам, че се крия и се изплъзвам, аз ще отида в гнездото му.

— Ти си се побъркал! Трябва да се махнеш, докато все още можем да те измъкнем!

— Не, оставам тук. Първо, Карлос смята, че ще го направя, за да го намеря, но, както ти каза, той разчита, че ме е блокирал. Мисли, че след като са минали толкова години, аз ще се паникьосам и ще предприема някои глупави стъпки — Бог ми е свидетел, че направих доста такива на Транкуилити. Толкова глупави, че неговата армия от старци ще успее да ме открие, като търси там, където трябва и като знае какво да търси. Господи, признавам, че го бива! Разтърси копелето, за да допусне грешка! Познавам го, Алекс. Познавам начина му на мислене, но аз ще го надхитря. Оставам и излизам от безопасната пещера.

— Пещера? Каква пещера?

— Образно казано, забрави го. Вече бях поел, преди да разбера новините за Тигартън. Всичко е наред.

— Съвсем не е наред! Ти си тиквеник! Изчезвай!

— Съжалявам, Свети Алекс, но точно тук е мястото, където искам да бъда. Тръгвам след Чакала.

— Е, добре. Може би все пак ще успея да те извадя от това място, за което така си се залепил. Говорих с Мари преди няколко часа. И знаеш ли какво, остаряващ неандерталецо? Тя отлита за Париж. За да те търси.

— Не може да го направи!

— И аз й го казах, но тя не бе в режим на приемане. Каза, че знае всички места, които двамата сте използвали, когато сте се криели преди тринадесет години, и че ти ще ги използваш отново.

— Така е, вече го направих няколко пъти. Но тя не трябва да идва!

— Кажи го на нея, не на мен.

— Какъв е телефонният номер в Транкуилити? Честно казано, страхувах се да й се обадя. Стараех се с всички сили да не мисля за нея и за децата.

— Това е най-разумното от всичко, което каза досега. Ето телефона й. — Конклин издиктува един номер, започващ с код 809, и веднага, щом свърши, Борн остави слушалката.

Джейсън премина като обезумял през мъчителния процес на препредаване на местоназначението на обаждането и номера на кредитната карта, съпроводен от писуканията и запъванията на презокеанския разговор с района на Карибско море, и накрая, след като успя да се справи с някакъв идиот от рецепцията на Транкуилити Ин, чу гласа на зет си.

— Дай ми Мари! — заповяда Джейсън.

— Дейвид?

— Да… Дейвид е. Дай ми Мари.

— Тя замина. Тръгна преди около час.

— За къде?

— Не ми каза. Нае някакъв самолет, за да се измъкне от Блакбърн, но не ми каза на кой международен остров отива. Пое към Париж.

— Не можа ли да я спреш?

— Господи, Дейвид, опитах се. По дяволите, наистина се опитах!

— А не помисли ли да я заключиш?

— Да заключа Мари?

— Разбирам те… Не би могла да пристигне по-рано от утре сутринта.

— Чу ли новините? — извика Сен Жак. — Генерал Тигартън е бил убит и разправят, че го е направил Джейсън…

— Млъкни — каза Борн, остави телефона, излезе от кабината и тръгна по улицата, за да събере мислите, които можеше да роди главата му.

Питър Холанд — директор на Централното разузнавателно управление, скочи на крака зад бюрото си и изрева на сакатия човек пред него.

— Нищо не можеш да направиш? Нима си си изгубил акъла?

— А ти беше ли изгубил твоя, когато пусна онова съобщение за съвместната англо-американска операция в Хонконг?

— Но такава беше проклетата истина!

— Има истина и истини, които трябва да бъдат отричани, ако не са от полза на работата.

— Глупости! Честни политици!

— Не твърдя това, Чингиз хан. Чувал съм за мъже, които са заставали до стената, предпочели екзекуцията, вместо да издадат истината… Питър, ти просто си объркан.

Холанд се отпусна вбесен на стола си.

— Може би наистина не съм си на мястото.

— Може и така да е. Просто си дай време. Вероятно ще успееш да се омърсиш колкото всички нас — би могло да стане.

Директорът се облегна назад и отпусна главата си на облегалката. После заговори неравномерно.

— Като полеви офицер бях измърсен повече от който и да е от вас, Алекс. Все още се будя нощем и виждам лицата на млади мъже, които ме гледат, докато им разпарям с нож гърдите, докато отнемам живота им, съзнавайки непонятно защо, че те нямат никаква представа какво правят там.