Робърт Лъдлъм - Ултиматумът на Борн

— Риц-Карлтън — каза съдията на шофьора.

— Никакъв багаж ли нямаш? — попита го мъжът. — Нищо друго, само малката чанта?

— Нямам — отвърна Префонтен. Не можа да се удържи и добави: — Имам пълен гардероб навсякъде, където отида.

— Ала-бала, а? — каза шофьорът.

— Имате ли резервация, сър? — попита служителят в смокинг на рецепцията в „Риц“.

— Надявам се, че един от сътрудниците ми я е направил. Името ми е Скофийлд, съдия Уйлям Скофийлд от Върховния съд. Не бих желал да си помисля, че „Риц“ е загубил резервацията ми, особено в наши дни, когато всеки плаче за защита на интересите на потребителите.

— Съдия Скофийлд? Сигурен съм, че е някъде тук, сър.

— Специално помолих за трети апартамент, сигурен съм, че го има в компютъра ви.

— Трети… е зает…

— Какво?

— Не, не, сбъркал съм, господин съдия. Те не са пристигнали… искам да кажа, че има грешка… настанени са в друг апартамент. — Служителят заблъска свирепо по звънеца. — Пиколо, пиколо!

— Няма нужда, младежо, пътувам без багаж. Само ми дайте ключа и ми покажете посоката.

— Да, сър!

— Надявам се, че сте се погрижили както обикновено да подсигурите няколко бутилки сносни питиета?

— Дори и да не е направено, ще ви бъдат донесени веднага, господин съдия. Имате ли предпочитания относно марката?

— Хубаво уиски, хубав бърбън и хубав коняк. Белият боклук е за мухльовците, нали?

— Да, сър, точно така!

Двадесет минути по-късно, след като си бе измил лицето и налял питие, Префонтен взе телефона и набра доктор Рандълф Гейтс.

— Домът на лорд Гейтс — каза жената от другия край на линията.

— О, хайде, Иди, бих познал гласа ти дори под водата, въпреки че са изминали почти тридесет години.

— Твоят също ми е познат, но просто не мога да се сетя.

— Опитай се да си спомниш един помощник на професора, който бе голям грубиян и непрекъснато тормозеше съпруга ти, макар че това не му правеше впечатление. И може би бе прав, тъй като аз свърших в затвора. Първият местен съдия, пратен в затвора, и то справедливо.

— Брендън? Мили Боже, това си ти! Никога не повярвах на всичко онова, което разправяха за теб.

— А трябва, защото е истина. Но сега искам да говоря веднага с лорд Гейтс. Там ли е?

— Предполагам, че да, въпреки че всъщност не съм сигурна. Той не разговаря много-много с мен. Ще то потърся по интеркома.

— Не му казвай, че съм аз, Едит. Предай му, че го търси някакъв човек на име Блакбърн от остров Монсера в Карибско море.

— Какво?

— Направи както ти казвам, скъпа Иди. Това е от негова полза, както и от твоя… И може би повече от твоя, ако трябва да бъда искрен.

— Почакай.

Последвалата тишина продължи като че ли безкрайно. Двете минути му се сториха като два часа, докато прозвуча режещият глас на Рандълф Гейтс.

— Кой се обажда? — прошепна прочутият адвокат.

— Успокой се, Ранди. Брендън е. Едит не ме позна, но аз не съм забравил гласа й. Късметлия си ти.

— Какво искаш? Какво е това за Монсера?

— Ами аз току-що идвам оттам…

— О, не!… — сега шепотът на Гейтс бе всъщност панически вик.

— О, да, и затова животът ти ще се промени. Знаеш ли, срещнах жената и двете деца, от които ти толкова се интересуваше, помниш ли ги? Ти предопредели те да бъдат убити, Дан-ди-Ранди, а това е ужасно. Толкова ужасно.

— Не знам за какво говориш! Никога не съм чувал нито за Монсера, нито за някаква жена с две деца. Ще отрека налудничавите ти голословни твърдения. Това са алкохолни фантазии на един осъждан углавен престъпник.

— Добре измислено, адвокат. Но не в това е проблемът. Той е в Париж.

— Париж?…

— Един мъж в Париж, някой, за когото смятах, че не е реална личност, но разбрах, че не е така. Не ми е съвсем ясно какво точно става, но в Монсера ми се случи нещо странно. Объркаха ме с теб .

— Какво, объркаха те… — тънкият треперлив глас на Гейтс едва се чуваше.

— Да. Странно, нали? Предполагам, че въпросният човек от Париж се е опитал да те намери тук, в Бостън, някой му е казал, че височайшата ти персона отсъства, и така е започнала бъркотията. Двама изключителни прависти, и двамата неясно свързани с една жена и двете й деца, и Париж е помислил, че аз съм ти.

— И какво стана?

— Успокой се, Ранди. В момента той по всяка вероятност смята, че съм мъртъв.

— Какво?

— Опита се да ме убие — по-точно да убие теб. Заради някакво прегрешение.

— О, Боже мой!

— И щом разбере, че си жив и добре си похапваш в Бостън, няма да позволи вторият опит да се провали.