Робърт Лъдлъм - Ултиматумът на Борн

— Пречупете го!

— С удоволствие. Ще сваля изкуствения си крак и ще го налагам по физиономията, докато започне да се моли да ни помогне. Стига следата към него да е вярна.

— Но ти не си звънял заради това цяла нощ, нали.

— Да, вчера бях пет часа с Питър Холанд. След като разговаряхме по телефона, отидох да го видя и реакцията му беше точно такава, каквато би трябвало да бъде. Падна голям пазарлък с няколко силни словесни атаки.

— „Медуза“?

— Да. Настоява да се върнеш веднага. Ти си единственият, който има преки сведения. Това е заповед.

— Дрън-дрън! Той не може дори да настоява да направя нещо, камо ли пък да ми заповядва.

— Но може да те изолира и ти няма да бъдеш в състояние да направиш каквото и да било. Ако нещо ти потрябва спешно, просто няма как да го получиш. А възможностите на Бернардин са ограничени.

— Каза ли на Холанд, че записвам всичко, което знам, всяко заявление, направено пред мен, всеки отговор на всеки въпрос, зададен от мен?

— Така ли е наистина?

— Ще го направя.

— Питър няма да клъвне. Иска да те разпита и казва, че не можел да разпитва листове хартия. Знае в какво положение се намираш и през какво си преминал, но след седем часа миналата вечер затвори всички врати за теб.

— Защо?

— Армбрустър е смъртно ранен пред дома си. Казват, че е просто обир, което, разбира се, не е вярно.

— О, Господи!

— Има и още няколко неща, които трябва да знаеш. Първо, решихме да оповестим „самоубийството“ на Суейн.

— За Бога, защо?

— За да накараме този, който го е убил, да мисли, че е отървал въжето и, което е по-важно, за да видим кой ще се появи през следващите дни. Призовахме служебно адвоката на Суейн и той потвърди това, което ни бе казала съпругата му — оставил е цялото си имение на някаква фондация.

— Коя?

— Една, за която никога не си чувал, създадена на частни начала преди няколко години от близки заможни приятели на августейшия „богат“ генерал. Много трогателно. Името й е „Самотни войници и моряци“. Управителният съвет вече е на мястото.

— Хора от „Медуза“?

— Или техни заместници. Ще разберем.

— Алекс, кажи на Холанд, че не си могъл да ме намериш.

— Ти се шегуваш.

— Не, съвсем сериозно. Портиерът е мой човек и мога да се скрия. Дай на Холанд името на хотела и му кажи да се обади лично или да изпрати когото иска от посолството да провери. Портиерът ще се закълне, че съм се регистрирал вчера и оттогава не ме е виждал. Дори от централата ще го потвърдят. Издействай ми няколко дни, моля те .

— Въпреки това Холанд може да дръпне щепсела и вероятно ще го направи.

— Няма, ако смята, че ще се върна, щом ме намериш. Просто искам той да продължи да търси Mo и да не свързва името ми с Париж. За добро или за зло — никакъв Уеб, никакъв Симон, никакъв Борн!

— Ще опитам.

— Нещо друго? Имам доста неща за вършене.

— Да. Касет отлита за Брюксел утре сутринта. Ще разобличи Тигартън — не можем да си позволим да изгубим и него, но това няма да засегне теб.

— Добре.

По една странична улица в Андерлехт, намиращ се на четири километра от Брюксел, приближи военна лимузина със знаменца, носещи символите на генерал с четири звезди, и спря до бордюра пред кафенето, разположено на тротоара.

Генерал Джеймс Тигартън — главнокомандващ на НАТО, излезе внимателно от колата в яркото слънце на ранния следобед. Беше облечен с кител, украсен с пет реда ленти. Обърна се и предложи ръка на една поразително красива жена — майор от Женския армейски корпус, който се усмихна в знак на благодарност и слезе. Тигартън пусна галантно, с военна тежест ръката й и я подхвана за лакътя. Съпроводи я, докато пресякоха широкия тротоар в посока към няколкото маси с чадъри над тях, намиращи се зад преграда от сандъчета с цъфнали цветя и представляващи откритата част на кафенето. Стигнаха до входа с арка, богато украсена с розови пъпки, и влязоха вътре. Всички маси бяха заети, с изключение на една в далечния край на покрития тротоар. Бръмченето от разговорите по време на обяда беше подсилено от звънтенето на бутилките с вино, докосващи леко чашите, и тихото потракване на приборите, сведени над порцелановите чинии. Изведнъж децибелите от разговорите стихнаха и генералът, очевидно осъзнаващ, че присъствието му неизбежно е привлякло погледите към него и бе предизвикало приветливи помахвания и нерядко леки аплодисменти, започна да се усмихва мило и неопределено, но все пак на всички, докато водеше дамата си към празната маса, върху която на едно малко прегънато картонче пишеше Reserve .