Робърт Лъдлъм - Ултиматумът на Борн

— От фонд „Непредвидени разходи“?

— Не. Мои средства. Благодаря за пистолета.

Той тръгна обратно към Монталамбер и хотела с пазарски торби в двете си ръце. След няколко минути във Вашингтон щеше да бъде два следобед или осем вечерта в Париж. Докато вървеше бързо по улицата, се стараеше да не мисли какви ли новини има Алекс — направо невъзможно за него. Щеше да полудее, ако се беше случило нещо с Мари и децата! И все пак — какво би могло да стане? Вече трябваше да са отново на остров Транкуилити и за тях нямаше по-безопасно място. Нямаше! Бе сигурен в това. Когато влезе в асансьора и прехвърли торбите в дясната си ръка, за да натисне бутона за своя етаж, усети пробождане във врата. Изохка — вероятно бе направил прекалено рязко движение и беше опънал шевовете. Не почувства да потича кръв; този път беше само предупреждение. Втурна се по двата тесни коридора към стаята си, отключи вратата, хвърли пазарските торби на леглото и с три крачки се озова при бюрото с телефона. Конклин бе удържал на думата си. Телефонът във Виена, Вирджиния, бе вдигнат при първото иззвъняване.

— Алекс, аз съм. Какво се е случило? Мари?…

— Не — прекъсна го рязко Конклин. — Говорих с нея по обед. Върнала се е с децата в хотела и е готова да ме убие. Не повярва на нито една дума от това, което й казах, и се каня да изтрия лентата. Не съм чувал такъв език, откакто бяхме в делтата на Меконг.

— Разстроена е…

— Аз също — прекъсна го Алекс, без да обърне внимание на думите на Борн. — Mo изчезна.

— Какво?

— Това, което чу. Панов го няма, изчезнал е.

— Боже мой, как ? Та той е охраняван всяка минута!

— Опитваме се да изясним нещата. Затова ме нямаше — бях в болницата.

— Болницата?

— Бил е на психиатричен сеанс с един военен тази сутрин и после не се е върнал в командата си. Изчакали около двадесет минути и след това тръгнали да търсят него и охраната му, защото е имал стриктно определено разписание. Казали им, че си бил тръгнал.

— Но това е безумие!

— И става още по-безумно и страшно. Старшата сестра на етажа каза, че някакъв военен лекар хирург отишъл до бюрото й, показал й удостоверение за самоличност и й поръчал веднага да предаде на доктор Панов, че има промяна в маршрута, по който трябва да мине, и че трябвало да използва изхода в източното крило, тъй като се очаквал протестен поход по улицата откъм главния вход. Източното крило има коридор към психиатричното отделение, различен от този към главното фоайе, но въпреки това хирургът използвал главния вход.

— Върнал се е повторно?

— Минал по коридора точно покрай нашия човек от охраната.

— И очевидно е излязъл по същия път, заобиколил е и е влязъл през източното крило. Нищо необичайно. Лекар с разрешително за отделение с ограничен достъп влиза и излиза и докато е вътре, дава фалшиви инструкции… Но, за Бога, Алекс, кой стои зад това? Карлос се е върнал тук, в Париж. Намери това, което търсеше във Вашингтон — мен, нас . Не се е нуждаел от нищо повече!

— Десоул — каза тихо Конклин. — Десоул знаеше за мен и Mo Панов. Заплаших Управлението от името на двама ни, а Десоул беше в заседателната зала.

— Не те разбирам. За какво говориш? — Десоул, Брюксел… „Медуза“.

— Е, добре, загрявам бавно.

— Не става въпрос за него , Дейвид, а за тях . Десоул беше премахнат. Това е „Медуза“.

— Да вървят по дяволите. Те не ме интересуват!

— Но ти ги интересуваш. Ти пропука черупката им. И сега искат теб.

— Въобще не ме е грижа. Казах ти вчера — за мен съществува един приоритет и той е Париж, Аржантьой.

— Значи не съм бил достатъчно ясен — каза Алекс. Гласът му едва се чуваше и беше съвсем разстроен. — Снощи вечерях y Mo. Казах му всичко. За Транкуилити, за полета до Париж, Бернардин… Всичко!

Един бивш съдия от първи съдебен окръг, живеещ понастоящем в Бостън, Масачузетс, САЩ, стоеше сред малката група опечалени на равния участък на най-високия хълм на остров Транкуилити. Гробището бе последно място за отдих, както официално бе обяснил на властите в Монсера. Брендън Патрик Пиер Префонтен наблюдаваше как двата разкошни ковчега, осигурени от щедрия собственик на Транкуилити Ин, бяха спуснати под съпровода на съвършено неразбираемите благословии на местния свещеник, който мънкаше, докато напяваше молитвите на своя език. Жан Пиер Фонтен и неговата съпруга почиваха в мир.

Все пак, въпреки варварския обичай, Брендън — почти алохолизиралият се уличен адвокат от Харвард Скуеър, бе установил нещо важно. Нещо, което не беше свързано със собственото му оцеляване и което само по себе си беше забележително. Рандълф Гейтс, лорд Рандълф Гейтс, Ранди-Данди, Похотливото Конте на елита, бе всъщност мерзавец, канал на смъртта в Карибския район. И постепенно във все по-ясния мозък на Префонтен се оформяха очертанията на цялата схема. Все по-ясен, тъй като внезапно бе решил да прибави към другите човешки мъчения още едно и да се постарае да мине без обичайните четири залпа водка сутрин на ставане. Гейтс бе осигурил особено важна информация, която бе довела на остров Транкуилити потенциалните убийци на Уеб и семейството му. Защо?… В основата си от правна гледна точка това не бе най-съществено. Но фактът, че той бе издал местонахождението им на убийците, като предварително бе наясно, че те са убийци, имаше съществено значение. Това беше съучастие в убийство, в убийството на няколко души. Топките на Похотливото конте бяха в менгеме и щом челюстите му се затвореха, той щеше — трябваше да разкрие информация, която щеше да помогне на семейство Уеб, особено на невероятната жена с кестеняви коси, с която желаеше всемогъщият Бог да го бе запознал преди петдесет години.