Робърт Лъдлъм - Ултиматумът на Борн

Като прехвърляше наум какви възможности има в случая на този пациент, Панов погледна човека, който го охраняваше, и изведнъж се сепна:

— Вие сте нов, нали? Мислех, че познавам всички ви.

— Да, сър. Често ни прехвърлят със съвсем кратко предизвестие и така ни държат постоянно изправени на нокти.

— Очакването, основаващо се на навика, може да притъпи вниманието на всеки. — Психиатърът продължи през тротоара, край който обикновено го очакваше бронираната му кола. Беше друга машина.

— Това не е моята кола — каза той озадачен.

— Влизай вътре — нареди му охраната и вежливо отвори вратата.

— Какво?

От колата се протегнаха чифт ръце, сграбчиха го и някакъв неуниформен мъж го дръпна на задната седалка. Човекът, който го охраняваше, го последва и Mo се оказа притиснат между двамата. Този, който беше вътре, дръпна крепоненото сако и го свали от рамото му. Вдигна късия ръкав на лятната му риза и заби в ръката му иглата на спринцовка.

— Лека нощ, докторе — каза войникът с отличителни знаци на медицинския корпус върху реверите на униформата си. — Обади се в Ню Йорк — допълни той.

Самолетът на Ер Франс от Мартиника кръжеше на летище „Орли“ в ранната лека вечерна мъгла над Париж. Бе закъснял с пет часа и двадесет и две минути поради ужасното лошо време над Карибско море. Когато пилотът подходи за последен път, командирът на полета потвърди с кулата разрешението за кацане и изпрати на френски последното съобщение до една стая, забранена за посещение.

— Втори отдел, специален товар. Моля, инструктирайте заинтересованото лице да отиде на определеното местоназначение. Благодаря. Край.

— Инструкциите са приети и предадени — бе краткият отговор. — Край.

Въпросният специален товар седеше на лявата седалка зад преградата в отделението за първа класа на самолета. Мястото зад него беше свободно по съвместна заповед на Втори отдел и Вашингтон. Борн бе нетърпелив и неспокоен. Не можеше да заспи поради стягащата го превръзка около врата и размишляваше за събитията от последните деветнадесет часа. Меко казано, нещата се бяха уредили толкова гладко, колкото бе очаквал Конклин. Втори отдел бе упорствал повече от шест часа, запълнени с трескави телефонни разговори между Вашингтон, Париж и накрая Виена, Вирджиния. Препятствието, което бе направо непреодолимо, се състоеше в това, че ЦРУ не можеше да назове тайната операция по отношение на частта й, свързана с Джейсън Борн. Единствен Александър Конклин можеше да даде името, а той отказваше да го направи, тъй като знаеше, че пипалата на Чакала в Париж са стигнали почти навсякъде, вероятно с изключение само на Трезора. Накрая, като осъзнаваше, че сега в Париж е обедно време, Алекс направи почти отчаян няколко обикновени телефонни обаждания, по линии, които не бяха подсигурени срещу подслушване, като позвъни в няколко кафенета на Рю Гош и намери в едно от тях на Рю дьо Вожирар свой стар познат от Втори отдел.

— Помниш ли онова тинаму и един американец, малко по-млад, който направи нещата по-прости за теб?

— А, тинамуто, птичката със скрити крила и страхотни крака! Бяха такива хубави времена, а ние бяхме доста по-млади. И ако това е американецът, който бе въздигнат в светец, не бих могъл да го забравя никога.

— Поне сега не ме забравяй. Имам нужда от теб.

— Ти ли си, Александър?

— Да, и имам проблем с Втори отдел.

— Смятай го за решен.

Така и стана, но проблемът с лошото време не можеше да се оправи. Бурята, опустошила преди две нощи централните острови Лейуърд, беше само прелюдия към поройните дъждове и силните ветрове, извили се от Гренадийнс, последвани от втора буря. Островите навлизаха в сезона на ураганите, така че времето съвсем не бе нещо изненадващо, а само задържащ фактор. Накрая, когато почти бяха готови да получат разрешение за излитане, откриха, че има повреда във външния десен двигател. Никой не каза нищо, докато търсеха, намериха и отстраниха проблема. Но това отне още три часа.

— Мосю Симон? — каза възпълен, добре облечен французин — възрастен човек с късо подстригана бяла брада, покрила само брадичката, ката произнесе името Сиймон .

— Точно така — отвърна Борн и стисна ръката, протегната му в тесния, безлюден коридор някъде на летище Орли.

— Аз съм Бернардин, Франсоа Бернардин. Стар колега на общия ни приятел Александър Светеца.

— Алекс ми спомена за вас — рече Джейсън, усмихнат неуверено. — Естествено, без никакви имена, но ми каза, че може да упоменете неговата святост. Това беше начинът, за да разбера, че сте бил… негов колега.