Робърт Лъдлъм - Ултиматумът на Борн

— За това, което направихме.

— Не за това, което се случи, братко, а за това, което предстои.

— И какво предстои? — попита Сен Жак и седна на кушетката.

— Аз заминавам.

— Не! — извика Джони и скочи на крака, като че ли подхвърлен от електрически ток. — Не можеш!

— Трябва. Той знае имената ни, къде живеем — всичко.

— И къде отиваш?

— В Париж.

— По дяволите, не! Не можеш да постъпиш така с Мари! Нито с децата, за Бога! Няма да те пусна!

— Не можеш да ме спреш.

— Господи, Дейвид, изслушай ме! Ако във Вашингтон са прекалено стиснати или не им пука, вярвай, че в Отава хората са други. Сестра ми работеше за нашето правителство и то не захвърля хората си, защото не иска да си има главоболия или поради това, че ще му струва прекалено скъпо. Аз познавам доста хора като Скоти, като доктора и още други. Няколко думи от тях и в Калгари ще ти бъде подсигурена крепост. Никой няма да може да те докосне!

— И мислиш, че моето правителство не е готово да направи същото? Нека да ти кажа нещо, братко. Във Вашингтон има хора, които рискуват живота си заради Мари, децата и мен. Съвсем безкористно, без никакво възмездие за тях или правителството. Ако исках безопасен дом, където никой да не може да ни докосне, може би щях да намеря някое имение във Вирджиния с коне, прислуга и цял взвод въоръжени войници, които да ни пазят денонощно.

— Тогава отговорът е в това. Действай!

— И за какво, Джони? За да живеем в наш собствен затвор? За да не могат децата ни да посещават домовете на техни приятели и да ходят на училище, придружавани от охрана, ако въобще ходят, а не минат на самообучение? И никакви преспивания и боеве с възглавници, никакви съседи? Да се взираме с Мари един в друг, да поглеждаме през прозорците към светлината на прожекторите, да чуваме стъпките на охраната и да се ослушваме, щом някой от тях случайно се изкашля или кихне? Или да изтрещява изстрел, защото, да ме прости Господ, някое зайче е влязло в градината? Това няма да е живот, а агония. Със сестра ти не бихме могли да го понесем.

— Нито пък аз. Не и по начина, по който го описа. Но какво можеш да направиш в Париж?

— Мога да го намеря. Мога да го заловя.

— Но той има своя войска там.

— А аз имам Джейсън Борн — каза Дейвид Уеб.

— Не можеш да ме залъжеш с това!

— Знам, но все пак изглежда, че номерът минава… Направи ми тази услуга, Джони. Прикрий ме. Кажи на Мари, че се чувствам прекрасно, че не съм ранен и нямам следа към Чакала, която единствено старият Фонтен можеше да ми подсигури. Което всъщност е истина. Едно кафене в Аржантьой, наречено „Сърцето на войника“. Кажи й, че Алекс Конклин също ще пристигне в Париж и че разчитам на всякаква помощ от Вашингтон.

— Но това не е така, нали?

— Да. Затова Чакала ще разбере веднага. Той има уши на всички нива на Ке д’Орсе. Единственият начин е да действам соло.

— Не мислиш ли, че тя ще разбере?

— Ще подозира, но не може да бъде сигурна. Ще накарам Алекс да й се обади и да потвърди пред нея, че поддържа връзка с цялата тайна тежка артилерия в Париж. Но най-напред ще й кажеш ти.

— Защо е тази лъжа?

— Не би трябвало да ме питаш, братко. Вече достатъчно е преживяла с мен.

— Добре. Ще й кажа, но тя няма да ми повярва. Винаги съм бил прозрачен за нея. Още когато бях дете, щом погледнеха тези огромни кафяви очи, много често ядосани, но не като тези на братята ни, не… Просто не мога да ти опиша — в тях нямаше отвращение, понеже хлапето е „порта“. Разбираш ли ме?

— Това се нарича загриженост. Тя винаги е била загрижена за теб — дори когато си бил „порта“.

— Да, Мари е страхотна.

— Дори нещо повече. Обади й се след няколко часа и ги върни тук. За тях това е най-безопасното място.

— А ти? Как ще стигнеш до Париж? Връзките с Антигуа и Мартиника са ужасни и понякога са изцяло резервирани няколко дни предварително.

— И без това не мога да ползвам тези полети. Трябва да пристигна тайно и под чуждо име. Един човек във Вашингтон ще измисли как. Трябва да го направи.

Александър Конклин изкуцука от малката кухня в апартамента на ЦРУ във Виена с лице и глава, от които капеше вода. В доброто старо време, преди дните, удавени в произведенията на спиртните фабрики, щом нещата почнеха да стават прекалено трудни, и то прекалено бързо, той напускаше спокойно кабинета си — където и да се намираше, и се отдаваше на един неизменен ритуал. Намираше най-добрия ресторант за бифтеци, поръчваше си две сухи мартинита и дебел къс недоизпечено месо с възможно най-мазните картофи от менюто. Съчетанието между усамотението, ограниченото количество алкохол, кървавото парче месо и най-вече — мазните картофи, му действаше толкова успокоително, че всички изтощителни, сложни противоречия, изпълнили трескавия му ден, се избистряха и разумът му вземаше връх. Връщаше се в кабинета си, независимо дали той беше в приятен апартамент на Бегрейвия Скуеър в Лондон или в някой бардак в Катманду, с множество решения в главата. Веднъж бе споменал за това гастрономическо явление на Mo Панов, който бе изкоментирал кратко: „Ако не загинеш заради лудата си глава, то това ще стане заради стомаха ти.“