Робърт Лъдлъм - Ултиматумът на Борн

Разсъди, че решението му не е по-неетично от това на десетките членове на персонала на Пентагона, които ежедневно напускаха Арлингтън и отиваха в прегръдките на корпорациите на техни стари приятели от отбранителната промишленост. Както му беше казал веднъж един полковник от армията: „Ще работиш сега, а ще ти бъде платено по-късно.“ Господ е свидетел, че Стивън Десоул работи цял живот самоотвержено за страната си, но тя не му отвърна със същото. Въпреки това, мразеше името „Медуза“ и почти никога не го използваше, защото то беше символ от друго време — злокобен и подвеждащ. От измамите и продажността на бароните-разбойници изскочиха големите петролни и железопътни компании, но сега те вече не бяха онова, което бяха някога. Може „Медуза“ да е била родена от корупцията на опустошения от войната Сайгон, но онази „Медуза“ вече не съществуваше; тя беше заменена с десетина различни имена и компании.

— Ние не сме чисти, господин Десоул, и никой контролиран от Америка международен конгломерат не е — каза човекът, който го беше наел. — Освен това, истина е, че търсим нещо, което някои могат да нарекат нечестно икономическо предимство, основаващо се на поверителна информация. Тайни, ако искате. Виждате ли, налага ни се да го правим, тъй като нашите конкуренти в Европа и Далечния изток по същество разполагат с такава информация. Разликата между тях и нас е, че техните правителства ги поддържат, а нашето — не… Сделки, господин Десоул, сделки и печалба. Това са основните цели, които трябва да преследваме. Може „Крайслер“ да не харесва „Тойота“ но проницателният господин Якока не призовава Токио да бъде нападнат по въздуха. Поне засега. Той намира начини да обедини усилията си с японците.

„Да!“ — размисли Десоул, щом лимузината спря на няколко метра от него. Това, което бе направил за „корпорацията“, както предпочиташе да я нарича, съпоставено с онова, което направи за Компанията, може да се смята дори за великодушно. Все пак, печалбата е много по-желателна от бомбите… а внуците му щяха да отидат в най-изисканите училища и университети в страната. От лимузината излязоха двама мъже и тръгнаха към него.

— Как изглежда този Уеб? — попита Албърт Армбрустър, председател на Федералната търговска камара, докато вървяха по края на паркинга.

— Имам само описанието на градинаря, който се е бил скрил зад оградата на около десетина метра.

Десоул разказа това, което бе успял да сглоби.

— Кои са най-близките хора на този Борн-Уеб, с кои работи? — попита непознатият сътрудник на председателя — нисък набит мъж с проницателни тъмни очи и черни вежди под черната коса.

— Те са двама. Единият е куц и е бивш полеви офицер. Казва се Конклин, Александър Конклин. Другият е психиатър — Морис Панов.

— Къде са те? — попита отново мъжът, който беше един от нюйоркските шефове на мафията.

— О, невъзможно е да се доберете до който и да е от двамата, нито да разговаряте с тях. Те са стриктно охранявани.

— Не питах за подробностите, paisan, попитах къде се намират те.

— Ами Конклин живее във Виена в сграда, собственост на Управлението, в която не може да проникне никой, а службата и апартаментът на Панов са под денонощно наблюдение.

— Ще ми дадеш адресите, нали?

— Разбира се, но ви гарантирам, че никой от двамата няма да поиска да разговаря с вас.

— О, ще бъде жалко. Та ние просто търсим един юнак с десетина имена, искаме да попитаме нещо и предлагаме сътрудничество.

— Няма да клъвнат.

— А може би ще успея да ги подмамя — каза мъжът от Ню Йорк, бръкна в джоба си и извади малко бележниче и химикалка. — Напиши адресите на шпионина в оставка и на евреина-психиатър. Веднага!

— Трудно ми е, почти нищо не виждам — оплака се Десоул и започна да пише, като наклони малкия бележник към светлината, идваща от неоновите лампи на бензиностанцията.

— Трябва да вървим — каза Армбрустър, като гледаше как капо супремо прибира бележничето и химикалката. — Бъди спокоен, Стивън — допълни той, очевидно потиснал гнева си и тръгна към лимузината. — Запомни — не съществува нищо, с което да не можем да се справим.

— Да, господин Армбрустър. Но може ли да ви попитам нещо? Наред ли е всичко с банковата сметка в Берн? Мога ли веднага… в случай че, нали разбирате — в случай че…

— Естествено, Стивън. Единственото, което трябва да направиш, е да отидеш там и да напишеш собственоръчно номерата на сметката. Това замества подписа ти, онзи, който е в досието ти, нали помниш?