Робърт Лъдлъм - Ултиматумът на Борн

Лодката премина опасния процеп в рифовете, моторите й завиха и тя се хвърли в открити води. Тогава през отдалечаващ се високоговорител изригнаха думи с метален тембър, произнесени със силен акцент на английски, които заехтяха из тропическата гора.

— Париж , Джейсън Борн! Ела в Париж, ако смееш! Или може би ще предпочетеш един незначителен университет в Мейн, доктор Уеб?

Борн се строполи в плискащите се вълни. Раната на врата му се беше разтворила и от нея в морската вода капеше кръвта му.

Стивън Десоул, пазителят на свръхсекретните тайни на Централното разузнавателно управление, измъкна туловището си от шофьорската седалка. Застана сред пустия паркинг на малкия търговски център в Анаполис, Мериленд, осветяван единствено от неоновите лампи на магазина към затворената бензиностанция, зад чийто прозорец спеше огромна немска овчарка. Десоул оправи очилата си с метални рамки и погледна часовника си. Едва можа да види светещите му стрелки. Доколкото успя да определи, беше между три и петнадесет и три и двадесет сутринта. Което означаваше, че е подранил. Това беше добре. Трябваше да подреди мислите си. Не успя да го стори, докато шофираше, тъй като острата му кокоша слепота изискваше пълна концентрация, а бе немислимо да наема такси или шофьор.

Информацията се състоеше най-вече от… Е, добре, това беше само едно име, при това съвсем обикновено име. „Името му е Уеб“ — каза човекът, който му се беше обадил. „Благодаря“ — бе отговорил той. Беше му дадено най-общо описание, което подхождаше на няколко милиона мъже, така че Десоул бе благодарил отново на информатора и бе затворил телефона. Но тогава в недрата на аналитичния му мозък, представляващ по професия и подготовка склад както за съществени, така и за случайни данни, запремигва алармена светлина. Уеб, Уеб… амнезия ? Клиника във Вирджиния преди доста години. От някаква болница в Ню Йорк бе докаран с хеликоптер един мъж, по-скоро мъртъв, отколкото жив. Медицинското му досие беше така засекретено, че не можеше да бъде показано дори в Овалния кабинет. Все пак специалистите от следствието често разговаряха по тъмните ъгли с желание както да се разтоварят от натрупалото се в тях раздразнение, така и да впечатлят някой слушател. Тогава бе чул за неподатливия на лечение вироглав пациент, страдащ от амнезия, когото те наричаха Дейви, а понякога просто използваха рязкото, остро, изпълнено с враждебност Уеб — бивш член на покритата с позорна слава сайгонска „Медуза“, човек, когото подозираха, че симулира загуба на памет… Загуба на памет? Алекс Конклин им беше казал, че човекът от „Медуза“, когото бяха подготвили за дълбоко законспириран таен агент, преследващ Карлос Чакала — агентът-провокатор, наречен от тях Джейсън Борн, е изгубил паметта си. Изгубил паметта си и едва не изгубил живота си, тъй като ръководителите му не повярвали на историята с амнезията ! Това е човекът, когото бяха наричали Дейви… Дейвид. Дейвид Уеб беше Джейсън Борн на Конклин! Не би могло да бъде другояче!

Дейвид Уеб! Той е бил в дома на Норман Суейн в нощта, когато бяха съобщили в Управлението, че горкият рогоносец Суейн е посегнал на живота си. Самоубийство, за което не бе съобщено във вестниците по причини, непонятни за Десоул! Дейвид Уеб. Джейсън Борн от старата „Медуза“. Конклин. Защо?

Тъмнината в далечния край на паркинга бе разцепена от предните фарове на приближаваща се лимузина, която свърна и направи полукръг към аналитика от ЦРУ, като го накара да затвори очи — светлината, пречупена през дебелите стъкла на очилата му, бе нетърпимо болезнена. Трябваше да разясни на тези хора своите разкрития. За него те означаваха нещо, което щеше да му осигури път към един живот, за който той и жена му бяха само мечтали. Пари. Не бюрократичните трохи, а истински пари . Образование в най-добрите университети за техните внуци, вместо щатските колежи и изпросената стипендия, вървяща ръка за ръка с държавната заплата на бюрократа — бюрократът, който беше толкова по-добър от всички останали край него, че бе достоен за съжаление. Десоул Тихия вол , както го наричаха. Но не му плащаха за опитността. Същата опитност, заради която не можеше да отиде на работа в частния сектор и която го обвързваше с толкова много правни ограничения, че не можеше да я приложи никъде другаде. Някой ден онези от Вашингтон щяха да разберат. Този ден нямаше да настъпи, докато е жив — дължеше това на шестте си внуци. Новата „Медуза“ му кимна щедро и съучастнически и неговата горчивина заговори.