Робърт Лъдлъм - Ултиматумът на Борн

— Хайде, мон! Бързо! — изрева командосът, сграбчи Джейсън за якето и го поведе бързо към стената. Като го държеше здраво, двамата се прехвърлиха през каменната преграда в плътната зеленина.

Експлозията бе мощна, ослепителна и оглушителна. Изглеждаше като че ли тази малка част от този малък остров бе унищожена от топлинно ориентирана ядрена ракета. В нощното небе изригнаха пламъци, но поради тихия вятър огнената маса бързо бе ограничена само в горящите останки.

— Пътеката! — изкрещя дрезгаво Джейсън и се изправи на крака. — Отивай при пътеката!

— Състоянието ви е лошо…

— Аз ще се погрижа за себе си, а ти се погрижи за теб!

— Смятам, че вече се погрижих и за двама ни.

— В такъв случай ще получиш един скапан медал, а аз ще добавя към него доста пари. Сега ми помогни да стигнем до пътеката!

Командосът теглеше и буташе Борн, чиито крака накрая се движеха като машина извън всякакъв контрол. Двамата стигнаха до началото на пътеката, на тридесет стъпки зад тлеещите останки на параклиса. Запълзяха в буренака и след секунди ги намери първият командос.

— Те са сред южните палми — каза им той, останал без дъх. — Изчакват да се разнесе пушекът, за да видят дали има някой жив, но не могат да останат дълго.

— Ти си бил там? — попита Джейсън. — С тях?

— Това не беше никакъв проблем, сър, вече ви казах.

— Какво стана? Колко души са?

— Четирима, сър. Убих човека, чието място заех. Беше чернокож, така че в тъмното не се разбра нищо. Бях бърз и действах тихо. Прерязах му гърлото.

— Кой остана?

— Разбира се, шефът на отдела за борба с наркотиците от Монсера и още двама…

— Опиши ги!

— Не можах да ги видя добре, но мисля, че единият също беше чернокож, висок, почти плешив. Третият въобще не можах да разгледам, тъй като той или тя носеше странни дрехи, а на главата си беше наметнал нещо, подобно на дамска слънчева шапка или воал против насекоми.

— Жена?

— Възможно е, сър.

— Жена?… Те трябва да се махнат оттам — той трябва да се махне!

— Много скоро ще изтичат към тази пътека, за да се спуснат надолу към брега, където ще се скрият в горите край залива, докато дойде лодка да ги вземе. Нямат друг избор. Не могат да се върнат в хотела, тъй като веднага биха ги забелязали. И макар че сме далеч и метал-съставът гърми яко, сигурно охраната, разположена отвън, е чула експлозията и ще съобщи за нея.

— Слушайте ме — каза Борн с дрезгав, напрегнат глас. — Един от тези тримата е човекът, когото търся, и аз го искам за мен! Така че ще изчакате със стрелбата, защото когато го видя, ще го позная. Не ми пука въобще за другите. Можем да ги изкараме по-късно от залива.

Изведнъж откъм тропическата гора се чу стрелба, придружена от писъци, идващи откъм осветения преди коридор оттатък сенките на параклиса. После от преплетените храсталаци запрепускаха към пътеката една след друга няколко фигури.

Първият, който се хвана, бе русокосият полицейски служител от Монсера. Невидимото рибарско влакно на височината на талията му го спъна и той падна в прахоляка, разкъсвайки тънката, опъната корда. Вторият мъж — слаб, висок, с тъмно лице и малка ивица коса на плешивата си глава, бе непосредствено зад него. Вдигна го на крака и гледката или инстинктът го накараха да размаха автомата си в разпарящи дъги, които късаха спъващите ги жици над пътеката за брега. Появи се трета фигура. Това не беше жена. Бе мъж в одеяние на монах. Свещеник. Беше той. Чакала!

Борн се изправи на крака, излезе от храсталака и стъпи на пътеката с автомат в ръцете. Победата беше негова, негова беше свободата, негово беше семейството му! Когато тъмната фигура стигна до началото на примитивното стълбище, издялано в скалите, Джейсън натисна спусъка и го задържа. От автомата последва залп от куршуми.

Монахът се изви назад, после падна, тялото му се преметна, затъркаля се с разперени крайници по стъпалата, издълбани във вулканичната скала, и накрая падна долу на пясъка. Борн запрепуска по неравномерното и неравно стълбище и двамата командоси го последваха. Стигна брега, изтича при трупа и вдигна качулката. Видя ужасен чертите на Самюъл — чернокожият брат-свещеник от остров Транкуилити. Юдата, продал душата си на Чакала за тридесет сребърника.

Изведнъж в далечината се чу ревът на два мощни двигателя. От тъмната страна на залива изскочи огромна моторна лодка и пое към пролуката в рифовете. Блесна лъчът на търсещ прожектор, който освети скалите, подаващи се от леко развълнуваната вода, и на пътя му попадна развяващия се флаг на правителствения флот за борба с наркотиците. Карлос!… Чакала не беше хамелеон, но се беше променил! Бе остарял, беше станал по-слаб и плешив — вече не съвпадаше с мускулестия образ с широки рамене и лице, запечатал се в паметта на Джейсън. Бяха останали само смътно доловимите латиноамерикански черти. Лицето му и непознатата голота на темето бяха изгорели от слънцето. Беше си отишъл !