Робърт Лъдлъм - Ултиматумът на Борн

— Убеден съм, че е така.

— Каза ли ти Алекс нещо за Mo Панов?

— Вашият приятел лекарят?

— Да.

— Страхувам се, че не.

— По дяволите!

— Сега би трябвало да мислиш за себе си, ако смея да забележа.

— Разбирам те.

— Ще вземеш ли колата?

— Трябва ли?

— Честно казано, нямаше да го направя, ако бях на твое място. Биха могли по фактурата да стигнат до мен, макар че не съществува голяма вероятност за това.

— Аз също се сетих за това. Купих си карта за метрото. Ще използвам влаковете… Кога да ти се обадя?

— Дай ми четири, може би пет часа, за да успея да се прибера от летищата. Както ми обясни нашият светец, твоята съпруга би могла да тръгне от няколко различни места. Ще е необходимо време, за да се обработят митническите декларации на всички пътници, пристигнали оттам.

— Съсредоточи вниманието си върху полетите, които пристигат утре рано сутринта. Тя не би могла да си подправи паспорта — не знае как.

— Според Алекс, човек не бива да подценява Мари Елиз Сен Жак. По този повод той дори проговори на френски. Каза, че била formidable 33 33 Забележителна (фр.) — Б. пр. .

— Трябва да ти кажа, че Мари може да преодолее обективните граници.

— Qu’est-ce que c’est 34 34 Какво означава това? (фр.) — Б. пр. ?

— Тя е необикновена, това е.

— А ти какво ще правиш?

— Ще хвана метрото. Стъмва се. Ще ти се обадя след полунощ.

— Bonne chance.

— Merci.

Борн излезе от кабинката, като знаеше много добре каква ще бъде следващата му стъпка, и закуцука по Ке. Превръзката около коляното му го караше да не забравя, че е сакат с единия крак. Край Тюйлери имаше станция на метрото, където възнамеряваше да хване влак до Харв Комартен и там да се прехвърли на северната линия на регионалния експрес, който минава през Сен Дьони-Базилик и отива до Аржантьой. Аржантьой — град от тъмни векове, основан преди петнадесет века от Шарл-ман в чест на женски манастир, превърнал се по-късно в съобщителен център на един убиец, брутален като всеки, който е скитал въоръжен с широка сабя из напоените с кръв поля във варварските времена на Шарлман. Един убиец, възцарил и узаконил както някога бруталността си в сенките на религиозността.

„Сърцето на войника“ не се намираше нито на улица, нито на булевард или основен път. То беше в една алея без изход на ъгъла срещу отдавна затворена фабрика, чиито избелели табели показваха, че някога това е било процъфтяващ металургичен завод, разположен в едно от най-грозните места на града. Освен това заведението не бе упоменато и в телефонния указател. Борн стигна до него, като разпитваше невинно непознатите къде се намира то, тъй като в този неоткриваем pissoir 35 35 Писоар (фр.) — Б. пр. предстояла une grosse secousse 36 36 Голяма изненада (фр.) — Б. пр. . Колкото по-разбити и мръсни ставаха улиците, толкова по-уверени ставаха упътванията.

Борн стоеше в тъмната, тясна алея, облегнал се на овехтялата тухлена стена на зданието срещу входа на бистрото. Над дебелата масивна врата имаше тъмночервен надпис от квадратни букви, няколко от които липсваха: „С рцето н в йника“. Вратата се отваряше от време на време от влизащите или излизащи посетители и в алеята нахлуваше военна музика. Клиентите не бяха изискано облечени. „Видът ми е подходящ“ — помисли Джейсън, драсна една кибритена клечка в тухлената стена, запали тънка черна пура и закуцука към входната врата.

„Ако се изключи езикът, на който се разговаря, и оглушителната музика, човек спокойно може да помисли, че се намира в някой бар на брега на Палермо — Сицилия“ — помисли Борн, докато отиваше към претъпкания бар, а погледът му се стрелкаше, обхождаше и поглъщаше всичко, което можеше да забележи. За малко се почувства объркан и се запита кога ли е бил в Палермо, Сицилия.

От един стол се надигна едър мъж с фланелена риза и Джейсън седна там. Усети как някаква ръка го стисна за рамото като щипка, стисна китката и я завъртя по посока на часовниковата стрелка. Едновременно с това избута стола настрани и се изправи в цял ръст.

— Какво те вълнува? — попита той спокойно на френски, но достатъчно високо, за да бъде чут.

— Това е моето място, свиньо! Само отивам да се изпикая!

— Ами може би докато свършиш, ще си намеря друго — каза Джейсън, пронизвайки с поглед мъжа, а силата на хватката му беше точно преценена и подсилена с палеца, с който притискаше един нерв, и това нямаше нищо общо със силата.

— А, ти си някакъв скапан инвалид!… — извика мъжът, като се мъчеше да не изохка. — Аз не се заяждам с инвалиди.